— Ейдриън, у теб ли е кръстът ми?
— Твоят… О! — Когато се вгледах в глъбините на очите му, имах чувството, че виждам как вчерашните събития се разиграват отново в съзнанието му — включително претъркулването ни върху леглото. — Изпуснах го, когато… ах, ами… преди да тръгнем. Ти не го ли взе?
Поклатих глава и лицето му помръкна.
— Мамка му, съжалявам, Сейдж.
— Няма нищо — рекох машинално.
— Има нещо и вината е моя. Зная колко много означаваше за теб.
Наистина бе ценен за мен, но аз обвинявах за загубата му себе си не по-малко, отколкото него. Трябваше да се сетя за кръста, преди да излезем от онази стая, но бях твърде заета с друго.
— Беше само обикновен медальон — отвърнах.
Думите ми не го утешиха. Изглеждаше толкова нещастен, когато се разделихме, че се разтревожих, да не би да забрави за срещата ни за по-късно, когато трябваше да посетим мистериозния доставчик на оръжие.
Оказа се, че няма защо да се притеснявам. Когато часовете свършиха, той ме чакаше пред общежитието, седнал в мустанга. Изглеждаше значително по-оживено и повече не спомена за медальона.
Когато ми разказа за плана си как да се сдобием с пистолет, бях шокирана, но след като размислих няколко минути, осъзнах, че май имаше хляб в идеята му. И така, след по-малко от час, се озовахме доста далеч извън града, насочили автомобила към мрачната постройка, разположена върху голяма гола площ. Бяхме пристигнали пред „Школата по самозащита Улф“.
— Не съм си представяла, че отново ще се озовем тук — отбелязах.
Къщата на Улф нямаше прозорци, а наоколо не се виждаха никакви коли. Приближихме до входната врата.
— Той може дори да не си е у дома — промърморих на Ейдриън. — Може би първо трябваше да се обадим.
— Улф не ми прилича на някой, който излиза често — рече спътникът ми в поредната авантюра. Почука на вратата и почти незабавно чухме дружен лай, последван от бързо трополене на крака. Намръщих се. Улф, поради причини, които никога нямаше да мога да проумея, държеше в дома си цяло стадо кучета, порода чихуахуа. Веднъж ни каза, че можели да убият човек само при едносрична команда.
Изчакахме няколко минути, но лаенето беше единственият признак, че вътре има някаква форма на живот. Ейдриън почука още веднъж — което още повече усили яростния кучешки лай — сетне сви рамене.
— Предполагам, че беше…
Вратата внезапно се отвори — съвсем леко — и едно сиво око се втренчи в нас зад сложената верига.
— О! — разнесе се хрипкав глас. — Това сте вие.
Вратата се затвори и аз чух стърженето от свалянето на веригата. Миг по-късно Улф пристъпи навън, като внимаваше да не изпусне някое от кучетата. На лявото му око имаше превръзка, което навярно не беше зле, защото и единственото му виждащо око ме пронизваше като свредел.
— Трябваше да се обадите. Едва не насъсках кучетата срещу вас.
Улф беше облечен в любимите си бермуди и тениска, върху която се мъдреше американски плешив орел, каращ чудовищно голям камион. Ноктите на единия крак на орела стискаха американското знаме, а на другия — самурайски меч. Изборът на оръжие изглеждаше твърде странен за подобна патриотична тениска, но ние отдавна се бяхме научили да не обсъждаме гардероба му. Това се случи, след като той изрита една жена от курса, която се бе осмелила да попита дали има само един чифт шорти, или няколко еднакви.
— Какво искате, деца? — попита домакинът ни. — Следващите курсове започват след Нова година.
С Ейдриън се спогледахме.
— Ние, хм… имаме нужда от пистолет — оповестих аз целта на посещението ни. — Искам да кажа, само назаем.
Улф се почеса по брадата.
— Не заемам оръжия на курсисти, които не са завършили курса по огнестрелни оръжия. Безопасността е на първо място.
Намерих за обещаващо, че все пак заема оръжия. Беше твърде показателно за характера му, че дори не си направи труд да попита за какво ни е оръжието.
— Аз вече съм се обучавала — осведомих го.
Вярно беше. Това бе задължително за всички алхимици. Справях се доста добре, но, както бях споменала пред Ейдриън, наистина изобщо не харесвах огнестрелните оръжия. Поне ножът се използваше и за други цели. Но пистолет? Той бе предназначен единствено да наранява или убива.