— Друса се, това е — обясни Сайер.
— Или наистина изпитва болка. Защото някой я е наранил.
Седнала кротко под лампата, Линда сменяше копчетата на бяла блуза с усърдие и прецизност, каквато майка ѝ досега не бе забелязвала у нея. Впрочем и блузата виждаше за първи път.
— Нова ли е? Откъде намери пари?
— Купих я от „Фретекс“. Струва четирийсет и пет крони.
— Ти не носиш бели блузи.
— Тази е за специален случай — поклати глава Линда. Майка ѝ остана доволна от отговора. Помисли си, че дъщеря ѝ оправя ризата за някое момче, а това впрочем се доближаваше до истината.
— Защо сменяш копчетата?
— Златните са много фрапиращи. Кафявите ми харесват повече.
— Слуша ли новините? — попита майка ѝ.
— Не.
— Ще повдигнат обвинение срещу Йоран. Независимо че е оттеглил самопризнанието си.
— Аха.
— Ще го изправят пред съда след три месеца. Направо не мога да повярвам, че го е извършил.
— Аз пък мога. Първо се колебаех, но сега съм сигурна. Линда продължаваше да шие. Майка ѝ забеляза колко красива е дъщеря ѝ. По-възрастна. По-мълчалива. И все пак се тревожеше на какво се дължи тази промяна.
— С Карен вече не се ли събирате?
— Не.
— Жалко, тя е добро момиче.
— Добро и ужасно невежо.
— В какъв смисъл? — стъписа се майка ѝ.
— Карен е още дете — Линда най-сетне вдигна поглед от ръкоделието си.
После нави конеца около зашитото копче и забоде иглата.
— Какво ли ще стане с Йоран? — питаше се майка ѝ. — Дали е възможно да го осъдят само въз основа на косвени улики? Според адвоката му полицията не разполага нито с едно категорично доказателство — цитира вестника тя.
— Уликите не са достатъчни — съгласи се Линда. — Обаче когато станат много и сочат срещу един извършител, нещата се променят и уликите стават сериозно основание за нещо друго.
— За какво?
— За преценка на вероятностите.
— Откъде знаеш такива думи? — слиса се майката.
— От вестниците — обясни Линда. — Йоран кара кола, каквато видях край Витемуен. Бил е облечен като мъжа, когото видях там. Не може да намери нито дрехите си от онази вечер, нито обувките. Не може да обясни къде е бил. Поднесъл е на разследващите няколко лъжи, за да си осигури алиби, но всичките му версии са оборени. В деня след убийството лицето му беше изподраскано. В колата му е имало тежести — вероятното оръжие на престъплението. Върху жертвата са намерили следи от магнезий на прах, най-вероятно полепнал по косата на Йоран, докато е тренирал в „Адонис“. Йоран е излязъл от фитнес залата, приятелката му го е зарязала и е минал с колата покрай Витемуен. И накрая, но не на последно място: признал е, че той е убил индийката. Какво повече ти е нужно?
Майка ѝ поклати объркано глава.
— Не, бога ми. Направо не зная.
Тя отново погледна бялата блуза.
— Кога ще я обличаш?
— Трябва ми за среща.
— Тази вечер ли?
— Рано или късно.
— Що за странен отговор? — майка ѝ отново се разтревожи. — Напоследък си се променила. Извинявай, но не разбирам какво става с теб. Всичко наред ли е?
— Да, чувствам се удовлетворена — отвърна Линда с глас на дете, което се преструва на възрастен.
— А какво ще стане с училището?
— Имам нужда от кратка почивка.
Със замечтана физиономия Линда вдигна белия плат срещу светлината. Представи си ясно как блузата се обагря в алената лепкава кръв на Якоб. После ще я скъта някъде като любовна ценност. Изведнъж я досмеша и тя поклати разнежено глава. Осъзнаваше, че между мисълта и действието има много голямо разстояние, не беше чак толкова заблудена. Обаче играта ѝ доставяше удоволствие. Караше я да се чувства жива. Даваше ѝ сили да се качва на автобуса, да се спотайва с нож зад гърба в двора на жилищната кооперация, където живее Якоб. Да гледа как любимият ѝ се задава по улицата; как къдриците му лъщят като злато под уличните фенери. Представяше си как изскача от мрака и с един скок се озовава при него. Гласът му е пълен с учудване, когато тя чува последните му думи: Линда, ти ли си?
Сайер влезе в коридора и се ослуша. Кучето се домъкна лениво.
— Как върви, момче?
Сайер приклекна и почеса Колберг зад ухото. Кучето се бе поналяло, а козината му си възвърна предишния блясък.
— Ела — подкани го стопанинът, — купил съм кюфтета. Първо обаче трябва да ги изпържим.
Колберг седна до печката, докато Сайер вадеше тигана и маслото.
— Подправки? — услужливо попита той. — Сол? Чер пипер?
— Бау — излая кучето.