— Зная — засмя се доволно Муде.
Айнар затвори миялната и премига с осветлението. Младите мъже изсумтяха недоволно, но пресушиха бързичко халбите си и ги отнесоха на барплота. Никой не се противопоставяше на Айнар. Понякога това ги учудваше.
Вечерта напредна. Светлината се изгуби и дърветата се превърнаха в черни силуети. Гюнвал закопча нашийника на кучето си и пое през гората. Не посмя да пресече поляната. Вървеше до дърветата. Бийгълът пъхтеше, изплезил език.
— Хайде, де, дебеланко — подкани го Гюнвал. — Трябва да се раздвижиш малко. Както, впрочем, и аз.
Отправиха се към Нуреван. След стотина метра Гюнвал се спря и се обърна. Втренчи се в поляната. Тишината го притесняваше, без да разбира защо. Случилото се нещастие го разтърси дълбоко. Всички в селото се познаваха. А някакъв пришълец остави смърт и разрушения след себе си. Ако изобщо ставаше дума за пришълец. По принцип Гюнвал не се боеше от тъмното. Поклати глад и продължи. Всяка вечер с кучето се разхождаха по един и същ маршрут. Така старецът имаше усещането, че си изпълнил дълга към дебелия си домашен любимец. Бийгълът беше все пак приятен спътник. Е, не притежават изявена индивидуалност. Не ставаше за изложби, не беше и особено послушен. Ала мълчаливо му правеше компания. Звук от лапи. Познатото предупреждение, когато някой се приближи до къщата. Пътят свърши и докато слизаше към езерото, Гюнвал нагази из тревата. Стъпките му потъваха безшумно. Небето над него сякаш дишаше! Усети как косата му се раздвижи. Внезапно чу познат шум. Ръмжене на автомобилен двигател — все още слабо, тя постепенно се засилваше. Какво ли търси тази кола до Нуреван толкова късно, озадачи се Гюнвал. Спотаи ся между дърветата и изчака кучето да се облекчи. Гюнвал недоумяваше защо го хвана страх. Това беше направо нелепо, та той обикаляше тези места от години като много други хора, с и без кучета. Заслуша се напрегнато в шума от колата. Тя се приближаваше бавно, почти колеблива откъм пътя, потънал в гъсталаци. Спря. Фаровете обляха езерото със студената си халогенна светлина. Поела изгаснаха и всичко отново потъна в нощен мрак. Поява се човешка фигура. Извади нещо от багажника и пое към носа. Гюнвал отстъпи малко по-назад между дърветата. «Кучето ще се разлае всеки момент», изплаши се той. Но бийгълът не гъкна. И той се заслуша в звуците. На слабата светлина от небето Гюнвал различи мъжки силует, застанал в края на носа с нещо голямо и тежко в ръка. Прилича поразително много на куфар, съобрази старецът. Мъжът замахна и го хвърли. Чу се силен плясък. Сърцето на Гюнвал се разблъска. Кучето стоеше до него като заковано. Мъжът се върна бързо до колата. Това, че някой хвърля нещо в езерото, не означава нищо, мъчеше се да убеди сам себе си Гюнвал, ала се разтрепери. Тази появила се изневиделица кола и този мъж, надзъртащ неспокойно през рамо, го изплашиха. Силуетът застана до автомобила и за миг се вторачи в полумрака. Гюнвал стоеше свит между дърветата, а кучето, сякаш заразено от ужаса на стопанина си, замръзна на място. Ушите му щръкнаха. Мъжът се качи в колата, запали и даде назад. Направи рязък завой и потегли обратно. Изчезна в посока главния път. У Гюнвал не остана никакво съмнение. Мъжът беше Айнар Сюнде.
Дълго размишлява, седнал на стола. Дали да съобщи в полицията какво е видял? Доколкото си спомняше, във вестниците пишеше за изчезналия куфар на жертвата. Ставаше дума обаче за Айнар, когото Гюнвал познаваше. От много години. Отруден баща и съпруг с безупречна репутация. Е, носеха се разни слухове, че бракът му куца и жена му си има тайни, но Гюнвал беше великодушен и не осъждаше хората. Вероятно Айнар просто изхвърли непотребни вещи в езерото. Не че беше законно, но кой би се обадил в полицията за подобно нещо? Ако Гюнвал реши да позвъни, ще разберат кой се обажда и възникваше опасността да си изпати. Айнар не би отнел живота на беззащитна жена, смяташе Гюнвал. А този факт можеше да се окаже важен. Защо му е да хвърля куфар в езерото? Ако предметът е куфар. Дали да не подаде анонимен сигнал? И това е позволено. Гюнвал затвори очи и пак видя очертанията на силуета. Изведнъж го полазиха ледени тръпки. Стана и извади от барчето бутилка «Eau de Vie». Напълни голяма чаша. Не искаше да се въвлича в никакви неприятности. Но младата Линда Карлинг, която беше минала покрай Витемуен, каза какво е видяла без грам притеснение. Е, да, ама тя е млада и куражлийка. А Гюнвал е възрастен, вече прехвърлил шейсетте. Ако се обади…
— Добре е да поговорим с него. Ако позвънилият на дежурната линия е той, ще поддаде веднага.