— Бяхме заедно около година. Ходехме да тренираме я «Адонис». Понякога аз пропускам тренировките, но Йоран ходи винаги по три пъти седмично. Взема ме от работа с колата и отиваме заедно в залата. Спортуваме няколко часа и се прибираме. Вечерта на двайсети август вече бях решила да скъсам с него. Само изчаквах да приключи тренировката. Двамата отидохме да се преоблечем в съблекалните. Ужасно се боях да му кажа — призна тя. — Поколебах се дали да не изчакам по-подходящ момент, но то просто ми се изплъзна. Срещнахме се на изход, както обикновено. Той си купи кока-кола, аз — спрайт. Постояхме отвън, докато си изпием безалкохолното. И аз внезапно му казах, че искам да скъсаме и да се прибера с автобуса.
Мислите на Скаре се разлетяха във всевъзможни посоки.
— Ула, с какво беше облечен Йоран след тренировката? Спомняш ли си?
— Ами какво беше — подвоуми се тя. — Бяла спортна блуза с яка. И черни дънки «Левис». Обикновено така се облича.
— Как реагира на решението ти?
— Пребледня като платно. Ала нямаше какво да направи. Така или иначе скъсахме. Не обели дума. Веднага се качи в колата.
— Каза ли ти къде отива?
— Не. Обади се на някого по мобилния си телефон. После потегли бясно, гумите изсвириха.
— Ула, ще се наложи пак да се видим. Не се притеснявай, нали?
— Добре — сериозно кимна тя.
— Свободна си да се върнеш зад щанда.
Скаре напусна търговския център и се качи в колата си. Започна да барабани с пръсти по волана. Йоран Сетер не е ходил с Ула да гледат племенника ѝ. Тя е скъсала с него. Отхвърлила го е. На връщане Йоран е минал покрай Витемуен. Возил се е сам в червения си «Голф». Бил е облечен в бяла блуза.
Цяла вечер Линда звъня на Карен, но всеки път майка ѝ казваше, че още не се е прибрала. Двете приятелки не се бяха виждали няколко дни. Линда усещаше как хората в селото я гледат с неприязън, докато пие кока-кола в бистрото или кара колело по шосето.
Застана до прозореца и се загледа в тъмната градина. Слуховете къде са се отбили полицаите и най-вече къде са се отбили повече от веднъж плъзнаха неудържимо из Елвеста. Майката на Линда не остана очарована от новината, че дъщеря ѝ се е обадила в полицията. А Линда не съзираше никакви изгледи да срещне отново Якоб. Не ѝ стигаше умът какво да измисли, за да го накара да дойде при нея. Ровеше неуморно из откъслечните проблясъци в паметта си с надеждата да се сети за още някоя подробност. Двамата души на поляната, увлечени в страната си гонитба. Дори сега пак ѝ приличаше на любовна игра. Якоб обаче ѝ обърна внимание, че хората виждат онова, което искат да видят. Мъж тича след жена, както мъжете правят непрекъснато. Затова Линда бе разтълкувала ситуацията така. Онзи ден, когато огледа колата на Йоран, той я наблюдаваше много озлобено. Сигурно вече е схванал причината. Линда не се боеше от него, но не възнамеряваше да му създава неприятности. Просто се наложи да опише колата във Витемуен. Не само Йоран кара «Голф». Не е изключено такъв автомобил изобщо да не е на жител от Елвеста. За размисли обаче стана твърде късно. Разследващите вече разпитаха и Йоран, и Ула. Линда си припомни лицето на Йоран, осеяно с драскотини. Сигурно и други са ги забелязали. Ако не го бе направила тя, някой друг щеше да подаде сигнал. Линда реши твърдо да не обели повече дума. Обаче трябва незабавно да види Якоб! Застанала пред прозореца, мислеше усилено какво да предприеме. Майка ѝ замина за Холандия да транспортира оттам лалета. Минаваше единайсет и в къщата цареше пълна тишина. Изведнъж Линда се втурна в коридора и заключи вратата. Острото щракване на ключалката я изплаши. После седна на кухненската маса. Телефонният звън я стресна и тя подскочи като ужилена, а от гърдите ѝ се изтръгна лек стон. Сигурно Карен най-сетне се бе прибрала и ѝ връща обаждането. Линда вдигна слушалката и извика името на приятелката си. Никой не ѝ отговори: Чуваше се само дишане. Объркана, Линда продължи да вика:
— Ало?
Никакъв отговор. Само леко бръмчеше от слушалката. Затвори с разтреперани ръце. Сега искаха да изплашат и нея. Седна на дивана и започна да си гризе ноктите. Навън дърветата шумоляха. Никой няма да я чуе, ако крещи за помощ. Страхът заплашваше да я стисне за гърлото всеки момент. Линда включи телевизора, но само след минута го изключи. Ако на вратата се появи някой, няма да го чуе заради шума. Реши да си легне. Изми си бързо зъбите и се втурна по стълбите. Дръпна пердетата пред прозореца. Съблече се и се мушна под завивката. Започна да слухти. Не я напускаше усещането, че навън има някой. Пълни глупости. В градината влизаха само сърни, за да изядат падналите ябълки, които хората не бяха събрали. Изгаси лампата и пак се скри под одеялото. Извършителят на ужасното престъпление не би дошъл в дома ѝ. Най-вероятно се е покрил някъде. Освен това на дежурната линия сигнали бяха подали около триста души. Линда беше само една от многото. Изведнъж долови шум. Съвсем ясно. Определено не си внушаваше. Почукване по стената на къщата. Линда се изправи в леглото и заслуша с притаен дъх. Шум от влачене. Прилоша ѝ. Наведена напред, тя се хвана за гърдите. Навън имаше човек! В градината. Линда спусна крака на пода, готова да хукне. Очакваше всеки момент натрапникът да разбие ключалката на първия етаж. Ушите ѝ бучаха и загуби способност да мисли. Отново тишина. Стана от леглото и постоя права. Трепереше. Стаята тънеше в непрогледен мрак. Приближи се до прозореца и с два пръста повдигна леко пердето. Взря се в тесния процеп. Първоначално не виждаше нищо в тъмното, но очите ѝ постепенно привикнаха с мрака и благодарение на оскъдната светлина от кухнята различи дърветата и ливадата. Зърна мъж, отправил поглед към прозореца ѝ. Тя се отдръпна рязко и се сви в единия ъгъл на стаята. Дишаше учестено от уплахата. «Ето го наказанието ми», помисли си Линда. Сега той ще си отмъсти, задето се е обадила в полицията. Заслепена от паника, Линда се втурна по стълбите към първия етаж. Грабна слушалката и набра номера на Якоб — личния, в дома му на улица «Недре Стургате». Знаеше го наизуст. Изхълца, когато той вдигна.