— Дори да беше видяла убийството с очите си, сигурно и тогава щеше да си затраеш! За да не се забъркваш. Хората са толкова малодушни!
Линда викаше и тропаше с крака. Майка ѝ стисна устни. Беше разтревожена.
Вечерта напредваше. Линда размишляваше напрегна то. Карен трябва да се е прибрала. Навън бе стегнал ужасен студ. Безжалостният вятър вилнееше с продължителни заплашителни пориви: Линда харесваше студеното време, защото си стоеше вътре, на светло и топло. Беше дръпнала пердетата пред прозорците. Нямаше никакво намерение да наднича в градината. Чудеше се как да постъпи с Якоб. Първо ще разбере на какви смени работи и кога се прибира от работа. После ще застане зад някой ъгъл и ще го причака, докато върви по тротоара. Ще се втурне право срещу него с наведена глава и ще се блъснат. Ако носи нещо, ще го изпусне и той ще се наведе да го вдигне. Например торбичка с ябълки. Те ще се търколят на земята. Линда си представи ясно как двамата с Якоб пълзят по тротоара и събират лъскавите червени ябълки. Устните му, очите му. Ръцете, които ще я галят — топли и силни. Нали е полицай.
Не може да бъде — Линда!, ще се изненада той. Какво правиш тук? Ами какво, отивам на зъболекар. Или нещо подобно. После Якоб ще я помоли за прошка, задето не бе повярвал онази вечер. Тя ще се вгледа в сините му очи и ще го накара да разбере, че я е подценил. Тя не е някаква истерична тийнейджърка, както си е мислел той. Потънала в мечтите си, Линда внезапно чу тропане навън. След миг скочи на крака и започна да слухти, притаил дъх. Чу само свистенето на вятъра в листата на дърветата. Последва нов удар. Момичето изтича в кухнята. Откъде идва този шум? Дали е същият звук като от онази вечер, или не? Погледът ѝ машинално се спря върху телефона, но тя се опомни. Няма как да се обади на Якоб. Нов удар, вече по-силен, последван от отекващо дрънчене. Все едно някой удряше с чук. Линда се вторачи изплашена към прозорците. Ударите продължиха неритмично. Най-силно се чуваха в коридора, значи идваха от лицевата част на къщата. За щастие, вратата се заключваше с двойна ключалка. Линда наостри уши. По същия начин се блъскаха кепенците на бараката, когато не ги закрепяха отвътре с двата райбера. Дали наистина шумът идва оттам? Ударите продължаваха. Изтича в хола и повдигна пердето. На светлината от фенера различи очертанията на червената барака с белите кепенци. И те действително се блъскаха яростно под напора на вятъра. Линда изпита невероятно облекчение. Добре че не позвъни на Якоб, защото тревогата бе фалшива. Странно, нима е забравила да сложи райберите, когато остави вътре велосипеда? Не, спомняше си ясно, че ги сложи.
Реши да не се тревожи повече и донесе вестниците, натрупани върху стълбите към мазето. Настани се в хола и изряза статиите по случая. Впрочем те ставаха все по-малобройни, но Линда държеше да не пропуска материал за убийството във Витемуен, поместен в пресата. Ще запази изрезките и един ден, когато с Якоб вече са женени, ще ги извади и ще си спомни как са се запознали. Кепенците продължаваха да се удрят. Дразнеха я, но не ѝ се излизаше в бурята да ги затвори. Затова си наложи да не спира с изрязването на статии. Макар да знаеше каква е причината за шума, ударите не ѝ даваха мира. Нима щеше да будува цяла нощ заради проклетите врати? Остави ножицата и въздъхна дълбоко. Колко време ще ѝ отнеме да си обуе ботушите, да притича през двора, да влезе в бараката, да сложи райберите от вътрешната страна, да затвори отвън и пак да се прибере в къщата? Не повече от минута. Шейсет секунди навън, в мрака. Линда се изправи я излезе в коридора. Поколеба се за миг. Обу ботушите на майка си — бяха ѝ подръка. Хлопаха ѝ. Отключи вратата. Дъждът се чуваше като непрекъснато бумтене. Дръпна вътрешното резе. Пое си три пъти въздух, отвори рязко вратата и се спусна по стълбите. Няма да ми се случи нищо страшно, утешаваше се тя. Едва не се препъна в големите ботуши. Вратите зееха широко отворени. Влезе в бараката. Непрогледен мрак. Хвана двете крила и ги затвори. Райберът се намираше над тях. Линда нямаше свещ, а в бараката така и не прекараха електричество. Протегна се на пръсти към райбера и изпадна в паника. Чу се звук. Вътре, в бараката. Огледа се, задъхана и готова да побегне. Стори ѝ се, че различава някаква фигура, вторачена в нея. В ъгъла сякаш проблесна око. Страхът ѝ разумът се бореха в нея, докато се мъчеше да стигне райбера. Изведнъж някой рязко я дръпна назад. Нечии ръце стиснаха гърлото ѝ. Силите ѝ я напуснаха. С периферното си зрение видя как ръцете ѝ се размахват отчаяно. Нападателят изръмжа в ухото ѝ, пред очите ѝ причерня. Вече не усещаше тялото си. Само нетърпима болка в тила. По дрехите ѝ потече нещо топло. Краката ѝ се подкосиха като на парцалена кукла.