— Отсега нататък ще си траеш!
Тя падна и закри глава с ръце. Усети как той я обърна по корем. „Мамо — крещеше наум Линда, — мамо, умирам!“
Той сложи ботуша си върху гърба ѝ и го натисна, но поне вече не стискаше гърлото ѝ. Прободе я остра болка в гръкляна и тя зарови безпомощно пръсти в чакъла. „Дали е Йоран — мина ѝ през ума. — Ще ме убие ли?“ Линда не се разплака. Не смееше дори да диша. Той я пусна. Явно беше зает с нещо друго. „Ще ме полее с бензин — помисли си тя, защото в бараката имаше туба с бензин за косачката. Ще ме полее и ще драсне клечката. А когато ме намерят, от мен ще са останали само зъби.“ Вратата неочаквано се блъсна. Настъпи тишина. Беше затворил бараката отвън. Линда лежеше неподвижно и се ослушваше. „Сигурно ще изгори цялата барака с мен“, предположи тя. Тялото ѝ се разтрепери неудържимо. Не можеше да повярва, че всичко е свършило. Усети неприятна миризма и разбра откъде идва: беше се изпуснала. Обзе я реализъм, какъвто никога не бе усещала. Не мърдаше. Не чуваше нито стъпки, нито ръмжене на двигател, нищо, само шумоленето на вятъра в дърветата и барабаненето на дъждовните капки. Линда остана така сякаш цяла вечност, а по лицето ѝ бяха полепнали пясък и разни нечистотии. Не издържаше да продължава да лежи така, но подобно на парализирана котка пред фаровете на автомобил не смееше да се изправи. Най-сетне излезе от вцепенението си. Надигна се внимателно. Олюля се на разтрепераните си крака. Наоколо цареше непрогледен мрак. Вдигна ръце. Те също се тресяха от уплаха. Бутна вратата. Тя се отмести леко. Старата врата се затваряше със съвсем простичък механизъм отвън. Вероятно точно затова вятърът я бе отворил. Или нападателят на Линда я бе отворил умишлено, за да се разблъскат кепенците и тя да излезе да провери? Откъде е знаел, че е сама? „Та аз съм сама почти непрекъснато и това не е тайна за никого“, съобрази тя. Продължи да натиска вратата. Надяваше се, като раздвижи вратата, късата метална пръчка, която влиза в едно клупче, да се извади и да падне. Изведнъж вратата наистина се отвори и Линда отскочи ужасена. Входната врата на къщата зееше. Дали не е влязъл вътре? Тя излезе на пръсти от бараката и се ослуша. Затвори вратата. Колебливо се качи по стълбите, прегърбена като старица. Надникна в коридора. Не, няма как да е вътре. Взе чадъра от портмантото и почука с него по пода. Ако насилникът е в къщата, ще излезе веднага, ако чуе шум. Не се появи никой. Линда заключи вратата и влезе в хола. Навсякъде беше пусто. А стаите на втория етаж?
Бавно се качи по стълбите. Обходи всички стаи. Не са виждаше никой. Пак слезе долу като на сън и влезе в банята. Съблече се и унило напъха дрехите си в полуавтоматичната пералня. Пусна я. Обичаше да слуша как работи пералнята и да усеща аромата на прах за пране. После ой взе дълъг душ. Затвори очи, докато я обливаше гореща вода. Наметна се с един халат и се огледа в огледалото. Беше бледа като платно, а вратът ѝ — осеян с червени петна.
Отсега нататък ще си траеш! Чий беше този глас! Изрева заплахата си някак изопачено, дрезгаво и неузнаваемо. Нападателят беше по-висок от Линда. Много по-висок. Йоран не е висок, хрумна ѝ. Искаше да се обади на Якоб, за да ѝ осигурят охрана. Вече не се чувстваше в безопасност. Какво ще каже Якоб, ако му звънне по телефона! Сигурно и този път няма да ѝ повярва. Зашеметена, Линда си легна, без да изгася осветлението. Затвори очи. Напада я убиецът от Витемуен и трябва да съобщи на някого, въпреки че той я предупреди да си държи езика зад зъбите. Ако реши все пак да подаде оплакване, вероятно ще я убие. Сега искал само да я предупреди. Линда се вторачи в тавана! Преди няколко години двете с майка ѝ боядисаха спалнята и се заеха с тавана, който искаха да оцветят в слонова кост. Качени на два стола, вдигнали над главите си валяците, забоядисваха усърдно. Внезапно Линда забеляза паяк и спря за малко, за да му се полюбува. Първата ѝ мисъл бе да го махне. После обаче ѝ хрумна да го покрие с боя. Макар и неголям, паякът имаше кръгло, топчесто тяло и дълги черни крачета. Стоеше неподвижно, както сега Линда лежеше в леглото си. И така, тя мина върху него с валяка. Отначало не се забелязваше нищо, защото боята беше още влажна. Двете с майка ѝ се заливаха от смях. Когато боята изсъхна, насекомото се показа изпод белия слой, безупречно фиксирано с разперени крачета. Сега Линда се питаше какво ли е да умреш така. Взираше се в паяка и мислеше за случката, докато чакаше съня.