Но той така и не я споходи. Всеки път, котата затваряше очи, дъхът ѝ секваше. Поплака си, сгушена във възглавницата. Вратът я болеше. Очакваше майка ѝ да се прибере всеки момент от Копенхаген. Или от Гьотеборг? Не се сещаше. Накрая стана, наметна си халата и влезе в хола. Вторачи се упорито в телефона. Защо да щади Якоб? Набра номера му бързо, без да мисли. Часовникът на стената показваше два. В слушалката се чу сънливият глас на Якоб:
— Линда?
Обаждането ѝ определено го бе подразнило, но Линда беше подготвена за такава реакция. Все пак му звънеше посред нощ.
— Не си внушавам — задъхано подхвана тя, доволна, че най-сетне ѝ се удава възможност да поговори с някого. — Той ме нападна. Тази нощ!
Отначало от слушалката не се чу нищо.
— В дома ти ли? В къщата?
— Да! Тоест не, в бараката!
Отново мълчание.
— В бараката, казваш? — в гласа му се прокрадна недоверие. — Линда, в момента е два през нощта. Не съм на работа.
— Зная! — извика тя.
— Кога се случи?
Линда пак погледна часовника.
— Не съм съвсем сигурна. Около дванайсет.
— И ми звъниш чак сега?
Линда се прокле, задето не му се обади веднага. Но нали трябваше поне да се преоблече, ако изпратят полицаи.
— Ако си станала жертва на насилие, редно е да се обадиш в полицията — поясни Скаре. — Но понеже се свърза с мен, ще те изслушам.
Якоб вече се бе разбудил. Линда му разказа как чула блъскането на вратите, как излязла да ги затвори, как от мрака изскочил някакъв мъж и започнал да я души, как я повалил на земята и я затиснал с крак. И за предупреждението да не си отваря устата. Докато говореше, се разплака. Масажираше зачервения си врат.
— Сериозно ли си пострадала? — поинтересува се Скаре.
Гласът му ѝ се стори странен.
— Не, не. Но ако искаше, можеше да ме убие. Беше много силен.
— А майка ти? Къде е?
— На работа — изписка Линда.
— Не се ли прибра?
— Ще се прибере утре сутринта.
— Ти ѝ се обади да ѝ кажеш какво ти се е случило, нали?
— Не.
Скаре пак млъкна. Линда го чуваше как диша в слушалката.
— Видя ли как изглежда този мъж?
— Не. В бараката е тъмно като в рог. Но ми се стори доста висок. Ще ми трябва охрана. Той няма да ме остави на мира. Ще направи всичко, за да ми попречи да свидетелствам.
— Няма да се наложи да свидетелстваш, Линда. Показанията ти не са достатъчно съществени.
— Той обаче не го знае! — изкрещя тя.
Линда прехапа устни и млъкна. Боеше се, че Якоб съвсем ще изгуби желание да я слуша.
— Защо не се обади на майка си? — строго попита Скаре.
— Тя си мисли, че преувеличавам — подсмръкна Линда.
— А така ли е?
— Не!
— Тогава ѝ се обади веднага и ѝ разкажи за случилото се. Има ли телефон в колата си?
— Да. Ще дойдеш ли?
— Линда, звъниш ми на домашния телефон за втори път. Нищо не мога да направя. Ако искаш, ще изпратя мой колега…
— Не искам твой колега!
— Опитай се да се свържеш с майка си — въздъхна тежко Скаре. — Ще намериш сили. Поговори с нея и заедно ще решите дали да подадете жалба в полицията.
Линда усети как някаква огромна тежест потъна в гърдите ѝ.
— Не ми вярваш — отрони тя.
— Изплашена си, разбирам — дипломатично отговори Скаре. — В Елвеста стана чудовищно убийство и всички изпитват страх. Съвсем нормално е.
В гърлото ѝ заседна буца — толкова голяма, че изгуби способността си да говори. Той не ѝ повярва. Усети го по гласа му. Якоб звучеше ядосан и я поучаваше като дете, което лъже. Отказа обаче да ѝ помогне. Линда се почувства омаломощена и се подпря на масата. Коленете ѝ се разтрепериха. Всичко се объркваше, независимо какво прави. Каза им истината: видя двама души на поляната и ѝ се стори, че се гонят на шега. Не твърдеше, че е видяло убийство. Каза, че колата във Витемуен напомня фолксвагена на Йоран, а не че е видяла там неговата кола. Реши да не премълчава впечатленията си, защото по телевизията и по радиото непрекъснато бълваха подкани очевидците да се свържат с полицията. А сега всички се обърнаха против нея и отказват да повярват на оплакванията ѝ.