В другия край на линията настъпи мълчание.
— Това някаква шега ли е? — попита тя.
— Не отговорихте на въпроса ми.
— Нямам представа какви спални комплекти имам. Не мога да ви кажа така, без подготовка — колебливо отвърна тя.
— Я престанете да увъртате — настоя Скаре. — Знаете какви спални комплекти имате, разбира се. Сред тях има и един зелен на водни лилии.
Тя затвори, чу се щракване. Реакцията ѝ го притесни.
Йоран закуси, седнал върху нара, с подноса на колене. Нямаше апетит. През нощта почти не мигна. Изобщо не допускаше, че е възможно да има проблеми със съня след няколкочасовия разпит. Тялото му го болеше, натежало като олово. Легна си с дрехите. Все едно се изгуби, потъна в дюшека. Очите му обаче останаха отворени. Прекара така почти цяла нощ — без тяло. Само две широко отворени очи, които се взираха в тавана. От време на време в килията долиташе шум от стъпки. На два-три пъти издрънчаха ключове.
Йоран преглътна хляба със студеното мляко. Храната набъбваше в устата му. Усещането, че организмът му го предава, го ужасѝ. Беше свикнал да контролира тялото си и то винаги му се подчиняваше. Изведнъж му се прииска да изкрещи с цяло гърло. Да пробие стената с юмруци. В атлетичното му тяло се бе натрупал излишък от енергия и имаше опасност да се взриви всеки момент. Застинал върху нара, Йоран се оглеждаше да намери място, където да насочи агресията си. Искаше му се да запрати подноса в стената, да разкъса чаршафите на парчета. Но не помръдна. Седеше съвсем неподвижно, като обзет от моторен припадък. Взираше се в храната на коленете си. Гледаше ръцете, които го придържаха. Струваха му се чужди. Бели, отпуснати. Щракна ключ. Двама служители дойдоха да го отведат за нов разпит. Бутилките с кока-кола и минерална вода си бяха по местата. Сайер обаче не се виждаше. Полицаите излязоха, без да заключат вратата. На Йоран му хрумна безумната идея да стане и да излезе. Все пак съобрази, че пред вратата навярно има охрана. Или не? Настани се в удобния стол. Докато чакаше, слушаше как седеметажната сграда се пробужда. В стаята за разпит нахлуваше постепенно усилващ се шум от врати, стъпки и звън на телефони. След известно време престана да ги чува. Зачуди се защо. В стаята не влезе никой. Йоран чакаше. Усмихна се ехидно при мисълта, че навярно искат да го измъчат с това чакане, да го размекнат. Той обаче беше готов за изпитанието. Днес не му се виеше свят. Погледна часовника. Намести се по-удобно на стола. Опита се да мисли за Ула. Тя се намираше толкова далече. Йоран се сети за заведението на Айнар и му стана тягостно. Сигурно всички са се събрали там и коментират, а той няма как да обори обвиненията им. Какво ли мислят за него? А майка му? Вероятно се е свила в единия ъгъл на кухнята и хлипа. Баща му сигурно стои зад къщата, обърнал гръб към прозорците, и се преструва на зает с брадвата и чука. Ето така живеят родителите ми, изведнъж осъзна той, гърбом един към друг Йоран се сети и за Сьорен от дърводелското ателие. Положително и той се чуди какво става, а хората се отбиват да го разпитват. Все едно Сьорен знае подробности. Йоран си представи как хората навсякъде обсъждат разпалено случая: в бакалията на Гюнвал, в бензиностанцията на Муде. След като го пуснат от ареста, ще тръгне по улиците и ще види всички лица, които са изказвали предположения за него. Дали във вестниците публикуват негови снимки? Нима законът го позволява, дори да не е осъден? Йоран се мъчеше да си припомни законовите наредби и правила, ала не успя. Реши да попита Фрис. Не че имаше голямо значение: Елвеста беше малко селце. Отец Берг го кръсти и му даде първото причастие. В главата на Йоран се появи неочаквана, нелепа мисъл: свещеникът закусва в дома си и се моли за него. Господи, помилуй, подкрепи Йоран в този тежък час. Младежът подскочи, когато вратата се отвори.
— Добре ли спа? — в рамката се показа внушителната фигура на Сайер.
— Да, благодаря — излъга Йоран.
— Чудесно, да започваме тогава.
Зае мястото си. В осанката му се забелязваше лекота и непринуденост въпреки високия ръст. Дълги крайници, широки рамене, набраздено лице. Явно твърдението му, че се намира в превъзходна физическа форма, отговаряше на истината. Чак сега Йоран обърна внимание на телосложението му. Бегач, помисли си той, сигурно тича надвечер по улиците и изминава километри, без да променя темпото. Жилав, издръжлив. Проклетникът му с проклетник.
— Песът стана ли? — попита Йоран.
Сайер повдигна едната си вежда.
— Искаш да кажеш: кучето. Дали кучето е станало. Нямам пес. Отговорът е не. Лежи пред камината, отпуснат като меча кожа.