— Хм — Йоран реши да бъде безпощаден. — В такъв случай ще трябва да го приспят. Какъв смисъл има да лежи.
— Зная, но го отлагам. Мислил ли си, че някой ден ще се наложи да приспят и твоя Кайро?
— Дотогава има много време.
— И все пак. Рано или късно ще се случи. Никога ли не мислиш за бъдещето?
— Че защо да мисля?
— Сега искам от теб да погледнеш напред във времето и да ми кажеш какво виждаш.
— Същото като сега — вдигна рамене Йоран. — По-точно като живота ми преди това да се случи — махна с ръка той.
— Вярваш ли, че е възможно?
— Да.
— Но някои неща се промениха. Заподозрян си в убийство. Водят те на разпити. В бъдещето ти нищо ли няма да изглежда по-различно?
— Ще ми бъде трудно да се срещам с хора, когато изляза оттук.
— А как искаш да живееш, след като излезеш от затвора?
— Както преди.
— А дали ще стане?
Йоран закърши ръце в скута си.
— Възможно ли е животът ти да продължи както преди? — притисна го Сайер.
— Е, надявам се поне да е сходен.
— А кое ще бъде различно?
— Ами ти сам го каза. Случиха се много неща. Никога няма да ги забравя.
— Значи не си забравил? Разкажи ми какво си спомняш.
Макар плътният глас на Сайер да звучеше приятно, Йоран се отдръпна назад. От отворената му уста не излезе нито звук. Тишината в стаята се превърна в копие, което бавно се завъртя и се насочи срещу него. Очите му започнаха да се лутат наляво-надясно.
— Няма нищо за разказване! — изкрещя той.
Забрави да диша, забрави да брои. Запрати бутилката с кока-кола в стената. Течността плисна. По лицето на Сайер не трепна и мускул.
— Ще спрем дотук, Йоран — тихо отсече той. — Препалено изтощен си.
След два часа пак го доведоха в стаята за разпит. Йоран вървеше тромаво и бавно. Изглеждаше равнодушен.
— Тренираш много усилено — подхвана Сайер. — Носиш ли тежести в колата, за да помпаш мускули по всяко време, например при задръстване или докато чакаш да светне зелен светофар?
— В Елвеста нямаме нито светофари, нито задръствания — сухо отвърна Йоран.
— Лабораторният анализ показва частици от бял прах по дамската ѝ чанта — продължи Сайер. — Какъв би могъл да бъде този прах?
Мълчание.
— Полепнал е по чантата ѝ с необичайна форма. Зелена чанта, прилича на пъпеш.
— Пъпеш ли? — заекна Йоран.
— Прахът най-вероятно е хероин. Ти как мислиш?
— Не съм наркоман — отсече Йоран.
— Ами?
— Опитвал съм преди доста време, но не се запалих.
— А по какво се запали?
Младежът вдигна рамене.
— По фитнеса, а? Харесва ти как мускулите се втвърдяват, как щангата се стопля в ръцете ти, как потта руква по тялото ти; опиянява те болката в ръцете и краката, когато не им достига кислород, задавеното пъхтене, изтръгващо се от гърлото ти, усещането за първична сила, способна да надвие всичко. Приятно ли е?
— Обичам да тренирам — уклончиво отговори Йоран.
— След известно време щангата става хлъзгава и започва да се изплъзва от ръцете ти. Затова бръкваш в кутия с магнезий и си посипваш дланите с този ситен бял прах. Част от него се разлетява из въздуха и полепва по косата и кожата ти. Въпреки че си взел душ, частици от магнезия са попаднали и върху чантата на Пуна, вероятно защото е била от изкуствена материя, която привлича всякакви прашинки.
Йоран погледна объркано Сайер. Мислите му се плъзнаха във всички посоки, без да може да ги събере. Вече не помнеше какво е казал. Не разбираше смисъла на думите, изречени от полицая.
— Тази нощ не съм мигнал — отрони Йоран.
— Зная. За никъде не бързаме. Важно е да уточним хода на събитията. Твърдиш, че си бил при Лилиан. Тя обаче отрича. Вероятно си се намирал във Витемуен, а ти се е искало да си при нея?
— Бях при Лилиан. Спомням си много добре. Разполагахме с ограничено време.
— Какво винаги, нали? Мъжът ѝ е щял да се прибере всеки момент.
— Не ми е ясно защо лъже.
— Позвънил си у тях и си я попитал удобно ли е да я посетиш. Тя отказа ли ти, Йоран? Отрязаха ли те за втори път в рамките на една и съща вечер?
— Не!
Сайер направи няколко крачки из стаята. Йоран усети как го залива силно безпокойство. Изпита непреодолимо желание да стане от мястото си. Погледна часовника. Бяха изминали само единайсет минути.
— Статиите за убийството във вестниците сигурно са породили известни размисли у теб. Въображението ти е нарисувало някакъв сценарий как са се разиграли събитията. Ще ми го разкажеш ли?
— Сценарий?
Йоран мигаше със зачервените си очи.
— Да, картини, които са възникнали във въображението ти. Когато ни обясняват нещо, ние, хората, обикновено се опитваме да си го представим. Автоматична реакция. Искам да чуя твоята представа за убийството на Пуна.