Толкова близко. Дяволски близко.
Можеше да й достави удоволствие, докато спеше. Когато се събудеше, щеше да е възбудена и готова да го приеме; щеше да шепне като молитва името му.
Внезапно си даде сметка колко много желаеше страстните й викове да изпълнят ушите му, докато се слива с нея.
В този миг капитанът на „Циганката“ изруга, завъртя се на пети и остави фенера. С треперещи пръсти напълни една чаша с бренди и го пресуши на един дъх.
По гърлото му потече огън, изгарящ и буен.
Но не и наполовина толкова буен както огъня, който гореше в слабините му.
Наблюдаваше как дланта на Индия стисна измачкания чаршаф. Не помръдна, сякаш се бе парализирал.
Или може би, защото се боеше.
24
…Индия бягаше, а вдясно и вляво от нея бушуваха пламъци. Подвикваха гласове, високо, рязко и подигравателно, но тя не спираше. Защото той бе там, някъде в мрака, някъде в нощта. И тя трябваше да го намери.
Извика името му, но отговор не получи. Беше сама, както винаги, пленена от мрака и сънищата.
И тогава се чу глас. Една-единствена дума.
Това беше нейното име, прошепнато ниско и дрезгаво, както бе звучало винаги в неговата уста. Младата жена потръпна, усетила, че сенките я обгръщат още по-плътно. И тогава се появи той, изплувал от мечтите й, с пламнали от желание очи, с напрегнато от страст тяло.
Нямаше време за страхове или протести. Прекалено силно го искаше, за да им обръща внимание. Притисна се плътно в него и вкуси огъня на плътта му. Искаше й се още. Искаше да почувства неговия мирис по своята кожа, а дъхът му да стане така неравен и учестен, както нейния.
— Моля те! — прошепна тя, без сама да знае какво точно иска.
Той обаче знаеше.
— Добре, любов моя.
Последва шумолене на коприна и роклята й се плъзна сантиметър по сантиметър надолу по трескавата й плът.
Не достатъчно бързо. Дръпна я, за да се освободи от нея и притихна, когато го усети с цялото си тяло.
Все едно най-после се бе прибрала у дома. Все едно си бе поела диво въздух, след като бе плувала прекалено дълго под водата. Все едно бе прескочила на един път заливчето край Суолоу Хил.
Най-после бе открила Девлин. Висок и силен, и смеещ се. Светлите му очи горяха, подобни на самия рай. Кой знае как го бе намерила отново.
Дъхът й секна. Изгаряше от неописуемо желание да го докосне навсякъде, да боготвори тялото, което така и не бе имала време да опознае. Засмя се, опиянена от радост, и се притисна в него; пръстите й си играеха с махагоненочерните косъмчета на гърдите му.
Но тогава по тях, по бронзовата им кожа протече тънка струйка кръв. Последва нисък смях и на светлината на единствения фенер просветна златна халка.
Индия се изправи с вик, все още замаяна от съня.
— Не, не той. Това беше само сън.
Сън. Но защо имаше усещането, че беше много повече.
Притисна завивките към гърдите си; сякаш искаше да прогони ужаса и да разсее забранените си мисли.
— И така, Пъркинс, каква работа ни чака днес?
Капитанът на „Циганката“ се бе качил на фордека, а вятърът рошеше косите му. Беше вперил поглед в неспокойните води на реката, които течаха на изток към морето. Днес същото безпокойство светеше и в очите на Французина.
Застанал върху навито на руло въже, неговият помощник почеса загрубялата си от вятъра буза и се намръщи.
— Някой трябва да съ види с вас заради някакви си диаманти. Кълнял съ, че били приказни. Един друг, който твърди, че знаел таен проход под Кулата с кралските бижута. Срещу съответното заплащане, разбира съ. Предложение да купят онзи бял кон. — Морякът присви устни. — И три предложения за купуване на момчето, което го яздеше.
— Да купят ли? Пъркинс, учудваш ме.
— Аз също съ смаях, капитане. Моля да мъ извините.
— И кой бяха тези, ъъъ, купувачи?
— О, обичайната речна утайка, както и някакъв човек от някакъв бордей в Уайтчапъл.
Французина се засмя горчиво.
— Сега вече със сигурност се превърнахме в гнездо на порока. И колко предложиха за момчето?
— Най-високата цена ли? Двеста лири за коня и двайсет — за момчето. За работата в бордея, искам да кажа. — Пъркинс присви очи. — Като че ли мислите да продавате момъка.
— А не мисля ли? Аз съм човек с грозна слава, Пъркинс.
Помощникът подсмъркна.
— Днес си в лошо настроение, Пъркинс.
— Не в толкова лошо, колкото би трябвало. Откога вземаме пленници на борда на „Циганката“? Особено пък момчета, които не са момчета?
Капитанът повдигна едната си вежда и се почеса замислено по гъстата черна брада.