— Накъде биеш с този въпрос, питам се?
— Какво правим с жена в кораба? Това достатъчно ясно ли е?
— По-тихо! — рече припряно младият мъж и се огледа, за да се увери, че са сами.
— Е, уморих се да чувам „предпазливо“ за това и „търпение“ за онова. Аз спотаявам нещата тук, докато вие ходите до Лондон и един Господ знае още къде. И за какво, питам аз? Вече намерихте три комплекта диаманти и още два — със смарагди. Но те не са това, което търсите, нали? Какво тогава търсим тук, да съ поклащаме на тази котва, когато можем да пренасяме контрабандно през Ламанша първокласно бургундско или коне от Голуей Бей.
Изражението на Французина стана сурово.
— Никакви въпроси, приятелю. Споразумяхме се в началото на пътуването и това все още трябва да остане в сила.
— О, аз не питам, капитане. Вие ще ми кажете, когато му дойде времето. Но аз не мога да бъда търпелив вечно. Не мога да наруша правилото „никакви жени на борда“. От това ще последват само неприятности, помнете ми думата.
— Неприятности. Е в този случай точно така ще стане, това е повече от сигурно. — Пиратът вдигна ножа, който бе взел от Индия, и се взря в наточеното му острие. Но тя ще остане още малко, приятелю. Независимо дали ще донесе нещастие или късмет.
Пъркинс потърка с пръста на крака си едно мръсно петно върху пода.
— И какво да кажа на онези, които ви чакат?
— Не на смарагдите. Не на Кралските бижута в кулата. И не на първите две предложения да купят наперения ми червенокос младеж. Който ще си остане момче — обърна се предупредително към Пъркинс той.
— Да, капитане. Това е вашата игра. А какво ще правим с последния от негодниците? Онзи от бордея?
Погледът на пирата стана безмилостен.
— Кажи на нашия приятел от Уайтчапъл, че ако отново се покаже в тази част на реката, ще обръсна мръсните му уши от не по-малко мръсната глава. С онзи с диамантите ще се видя след десет минути.
Помощникът му се подсмихна.
— Други заповеди?
— Само още една. Вратата на моята кабина остава заключена, каквото и да стане. Разбра ли?
— Да. Но ще си имаме неприятности — заяви мрачно жилавият моряк. — Ще видите. Това е толкова сигурно, колкото че духа вятър от изток и привечер се спуска мъгла.
Един час по-късно Индия лежеше в очакване на капитана, притиснала към гърдите си последното чекмедже от скрина.
Когато от другата страна дръпнаха резето, тя се прицели натам, откъдето трябваше да се покаже главата на пирата.
И едва се удържа, когато на входа се появи Фрогет.
— К’вото и да правите сега, мис… — Старецът се изкашля. — Ъъ, Джеремая.
Някой го блъсна в кабината и резето падна зад него.
— Опитах да избягам! Направиха ли ти нещо, Фрогет?
Конярят огледа разхвърляните върху скрина географски карти, изпочупените стъкла по пода и разхвърляното легло.
— Не, отнесоха се доста добре към мен. Както и към белия ви кон. Но к’во, мътните го взели, е станало тук? Да не би Французина…
— Не — отвърна припряно младата жена. — Не, че не е искал. И не, че няма да опита отново — добави унило тя. — Арогантната змия знае, че съм жена, Фрогет. И, кой знае откъде, знае и че съм Деламиър. Трябва да избягаме.
— А к’во стана с великия ви план да получите информация от Французина? Казах ви к’во ще стане, нали? Дяволии и детинщини и в резултат сме затворници насред проклетата река, без никой дори да знае, къде сме отишли.
Индия въздъхна.
— Беше прав, Фрогет, признавам.
— Този Французин е хитър, за туй спор няма. Вижда всичко, макар да се прави, че не вижда. И през цялото време колкото щеш лоши хора влизат и излизат. — Погледна към лейди Деламиър, която потъркваше болезненото си бедро. — К’во е туй?
— Нищо. Нараних се, като паднах върху парче стъкло.
— Не знам кой е по-опасен — вий или тоз’ пират — промърмори старецът.
— Престани с тези мрачни приказки и ми помогни да измислим как да се измъкнем оттук.
— Май ще трябва да използвате камъка, който криете.
— И аз си мислех същото. Жалко, че ще го пропилеем така.
— Още по-жалко ще бъде, ако не го пропилеем — заяви мрачно конярят. — Не ми се ще да остана тук, докато изгния. Или дори още по-лошо.
Младата жена въздъхна.
— Струва ми се, че си прав. Но той не трябва да разбере, че диамантът е тук, иначе никога няма да ни пусне. Ще му кажа, че е скрит на брега. Ще трябва да ме изпрати да го потърся, а аз ще настоя да дойдеш и ти. После ще избягаме.
Старият коняр погледна към небето.
— Господ да ни е на помощ, ако това е планът ви.
— Имаш ли предвид нещо по-добро?
Фрогет се намръщи.
— Както виждам — не. Така че ще трябва да се задоволим с този. — Индия се приближи до вратата и почука силно. — Ей вие там! Доведете капитана и то по-скоро!