— Разбира се, че съм ранен. Днес за втори път едва не ме кастрираш. Надявам се, че се радваш на успеха си.
На лицето й обаче не видя и следа от триумф. Тя потръпваше леко, погледът й бе разтревожен.
Заради него ли?
Странна болка стисна сърцето му.
— Защо избяга?
— За да привлека вниманието ти.
— Какво?
— За да привле…
— Чух те. — Взря се в потръпващото й изцапано лице, в полепналата по врата й червеникава коса. — Е, сега постигна целта си, малка глупачке, но предлагам да не стоим тук и да спорим, докато измръзнеш до смърт. На всичкото отгоре не можем да се върнем и на кораба. Един поглед към мократа ти риза и целият екипаж ще разбере, че не си мъж.
Индия сведе очи към меката батиста. Тя бе полепнала по гърдите й като втора кожа. Изчерви се, а след като погледна спътника си, се намръщи.
— Файтон ли чакаш? Ако е така, няма да имаш късмет. — Поклати глава и прошепна: — Да вървим.
Французина усещаше погледа й върху себе си, докато го следваше покрай разпръснатите по брега дървета. Сред тях се виждаше стара каменна къща, обвита от диви къпини. Сочните им червени плодове изпъкваха на фона на пищната зеленина. Двамата успяха да разчистят буйната растителност и да отворят входната врата.
— Пазя тази къщичка за всеки случай, ако нещата на „Циганката“ станат прекалено напечени — обясни капитанът. — Ето там има дървета. — Трепна, когато се наведе над огнището. — Аз ще запаля огън.
— Не, аз ще го запаля.
Лейди Деламиър се взираше намръщена в ръката му. Без да му даде възможност да протестира, събра умело дърветата в огнището, после удари кремъка, който намери на полицата над него. Скоро огънят започна да пука успокояващо и стаята се затопли.
Французина затвори очи и облегна дългото си тяло на купчина чували. Да, учудващо глупаво бе постъпил — да прелети, хванат за въжето, над палубата. Единственото му извинение бе, че се бе уплашил за нея, като я видя заобиколена от четиримата ухилени пирати.
— Къде си се научила да палиш така добре огън? — попита младият мъж.
— В Египет, в Индия, в Гърция — усмихна се почти незабележимо тя.
— Доста бурен живот си водила, anglaise. По-бурен от моя, както изглежда. Но все пак остави останалите дървета. С тях ще се заема аз.
— Защо?
— Защото би трябвало да го направя аз.
— Кой го каза?
— Природата го казва. Обществото го казва. Аз го казвам. — Обърна се леко, стисна в длан рамото си. — Аз съм мъжът, все пак.
Погледът й стана замислен, докато оглеждаше изпъкналите мускули там, където се бе разтворила ризата му.
— Ти си ранен. А и аз може се справям по-добре с паленето на огньове. — След като постави още една цепеница във вече разгорелия се огън, Индия се обърна и се вгледа в дългото му тяло, отпуснато върху чувалите. — В моето семейство всички си помагаме едни на други. Така живеят семейство Деламиър. — Погледът й потъмня предизвикателно. — И си помагаме еднакво, независимо от пола.
— В такъв случай си… много щастлива. — Французина стисна зъби. — Глупаво би било да споря за нещо, в което не съм и наполовина толкова добър. Но ти сигурно си замръзнала. — Потупа върху чувала до себе си. — Ела да седнеш тук.
Когато младата жена се настани предпазливо до него, той метна някакво старо наметало върху раменете й.
Опасно беше да стои така тук, знаеше го, но не му пукаше. Стаята тънеше в тишина, като се изключи пукането на огъня. Мълчанието и топлината го правеха сънлив. Беше полузаспал, когато ръката й политна към рамото му.
— Какво правиш?
Пръстите й очертаваха контурите на стар белег, който проблясваше на светлината на огъня.
— Гледам. — Гласът й беше дрезгав. — Как се случи това?
Пиратът повдигна рамене.
— Стана… отдавна.
Потърка брадата си, която бе започнала да го сърби от солената вода. Лейди Деламиър го изгледа странно.
— Не искаш ли да говориш за това?
— Не.
Отговорът прозвуча безжизнено. Неумолимо.
— Кога?
Тя се обърна, за да гледа силните очертания на гърдите му, когато той съблече мократа си риза и я простря на дървения сандък пред огъня, за да съхне.
Младият мъж въздъхна.
— По-късно, anglaise. Ти също трябва да махнеш тези мокри дрехи.
На лицето й се изписа напрежение.
— Трябва ли? — попита едва чуто тя. — Когато съм сама с теб, с един пират? Абсолютно непознат? Това би ли ти доставило удоволствие, капитане?
— Ако исках да се отнеса варварски с теб, anglaise, щях да съм го направил отдавна — отвърна сухо Французина.
— Да, можеше да го направиш. И точно това ме измъчва. — Пръстите на Индия се плъзнаха по твърдите мускули на гърдите му. — Харесва ли ти това?