— Заради едно съкровище от диаманти, Индия. По-точно — заради кралски откуп, императорски откуп. Един луд може да възвърне властта си, ако го оставя да се изплъзне между пръстите ми. Отново — добави горчиво той.
— Да не би да говориш за диаманта, който намерих във Воксхол?
— За него и за много други. Заклел съм се да пазя тайна и не трябваше да ти казвам дори това, но, колкото и да не ми допада, сега и ти, и децата сте въвлечени в по-голяма или по-малка степен в тази история. Тези камъни са част от личната колекция на Наполеон, но след Ватерло изчезнаха, макар моята задача бе да се погрижа това да не става. Докладите, които получаваме сега, показват, че ще бъдат внесени съвсем скоро в Англия. Аз трябва да ги открия… както и онзи, който стои зад тях.
— Значи Девлин Карлайл се е превърнал в известния главорез, речния пират, известен като Французина. — След кратко мълчание младата жена кимна. — Много умно, Девлин. Поздравявам те.
— Така ли? Повечето жени вече щяха да са одрали кожата от гърба ми, а после щяха да изпаднат в изпълнена с крясъци истерия. Не си ли ядосана?
— О, дори съм бясна. Вбесена съм, задето си ме лъгал и задето изложи на опасност тези деца. Но като пират имаше изключителен успех. — Погледът й потъмня. — Изключителен успех.
— Ела при мен, ma mie.
Лейди Деламиър усети, че косъмчетата на тила й настръхват. Сърцето й бавно се изпълни с нежност.
— Не, не мисля, че ще го направя. Не и преди да се убедя, че помежду ни няма нищо друго, освен истина.
— Може би съществуват различни истини, Индия. Може би има истина, която се предава само от сърце до сърце, от тяло до тяло. В противен случай думите могат лесно да бъдат изопачени.
— Имаш отговор за всичко, нали? Няма значение дали си Девлин Карлайл, завърналият се герой от войната, или прочутият пират по река Темза! — Приближи се до единствения прозорец на колибата и се загледа навън. — Все още се бият — заяви след малко тя, като наблюдаваше фигурките, които тичаха и скачаха по палубата на „Циганката“.
— Ще се бият така до сутринта. Имат нужда от някакви развлечения, бедните, защото животът по реката е много мрачен. Малкото, които останат призори, ще отворят буретата с ром и изведнъж ще се превърнат в най-добри приятели. Така върви животът по реката.
Лейди Деламиър се обърна бавно.
— А какво ще стане с нас, Дев? Можем ли да бъдем най-добри приятели? Оженихме се набързо и слепешката, заплашени от надвисналата сянка на войната. Обикнахме се дори още преди да се опознаем. Бяхме млади, не се познавахме и имахме да научим толкова неща… но нямахме време да го сторим. А след това ти се появи, изгубил паметта си. — Лицето й замръзна. — Но това също беше лъжа, нали? В действителност помнеше. Това е било просто друга част от маскарада.
— Трябваше да го направя, Индия. Само така можех…
Младата жена се завъртя, стиснала длани.
— Как го правиш? Как успяваш да лъжеш с такава лекота? Как можеш да извърташ истината отново и отново, за да отговаря на нуждите ти?
— Това не са моите нужди, Индия, това са нуждите на Англия. Това е заради теб, заради мен и заради всеки, който загина при Ватерло. Това е за доброто на всяко дете, за да има надежда за един свободен и сносен живот на английска земя.
— Много красиви слова, Девлин. За мен обаче всичко е много по-просто. Единственото, което виждам аз, е мъжът, който ме излъга и ме предаде, макар аз да го обичах толкова много, че…
Индия се обърна, като опитваше да задуши риданията си.
Торн прекоси стаята и я притисна в обятията си. Вплете длани в косите й.
— Ти ми даде сърцето си. Даде ми вярата си. Не заслужавах тези съкровища. — Бавно сведе брадичка, докато накрая я подпря на върха на главата й. — Но нещата бяха различни преди Ватерло, аз също бях друг, Индия. Това не беше лъжа. Аз никога няма да мога да стана отново такъв, какъвто бях. Така, както и ти самата си се променила, след като си видяла ужасите на войната. Именно затова трябва да сторя всичко възможно, за да не дам шанс на Наполеон някога отново да причини подобно нещо.
— Ами ние?
Ръцете му я стиснаха по-силно, а дъхът му излезе във вид на горчива въздишка.
— Обичах те тогава. Трябва да ми повярваш.
— А… сега?
— Сега не съм сигурен, че изобщо мога да обичам когото и да било. Трябва да защитя три деца, които разчитат на мен, но до този момент съм оплескал напълно работата, както сама отбеляза. И мисля, че за малкото дни, откакто те познават, и тримата те обикнаха много повече, отколкото ще обикнат някога мен.
— Това не е вярно! Андрю те боготвори, а Мариан чака, затаила дъх, поне една похвала от теб. Ами Алексис? Понякога си мисля, че това момиченце е най-мъдрото човешко същество, което съм срещала — завърши тихо лейди Деламиър.