— Странно, но аз чувствам същото. Все едно че може да гледа през теб и да вижда и най-скритите ти мисли. Но днес едва не се приземих по гръб върху палубата, а и рамото ми не е… не е в най-добрата си форма. Това едва не коства живота и на двама ни. — Въздъхна. — Онова, което искам да кажа, Индия, е, че не можем да се върнем назад. Може би ти никога няма да се върнеш. А може би на мен ми е по-трудно да бъдем приятели, отколкото да бъдем любовници. Но аз го искам. Ревнувам, когато се смееш в компанията на Мънктън или Пендлуърт… и особено на арогантния Конър Маккинън.
Младата жена се обърна бавно; в очите й имаше особен блясък.
— Конър Маккинън ли? Ревнуваш от него?
— Исках да му откъсна пръстите, става по става, когато ти помогна да се качиш в каретата. А когато те видях да вдигаш глава и да му се усмихваш по онзи слънчев начин, който никога не успях да… — Дланите в косите й се притиснаха още по-силно към главата й и бавно я натиснаха назад. — Искам също така и това. Дяволски алчно е от моя страна, знам, но искам отново всичкия огън и лудост, които преживяхме в Брюксел. — Гласът му притихна. — Искам всичко, дявол да го вземе. Сляпо и страстно. Безгранично страстно. — Изгаряше с поглед стройното й тяло, изписано ясно в мократа батистена риза. Притисна я към тялото си, почувства ударите на сърцето й в гърдите си. — Е?
Мълчание.
— Ще ми отговориш ли някога през този век или възнамеряваш така да си отмъстиш за моето предателство?
— Размишлявам. — Ръката й се насочи към бузата му. Прокара пръст по извивката на ухото му. Когато се притисна още по-силно към него, по тялото му премина тръпка. Индия присви очи. — Как да съм сигурна, че няма да ме излъжеш отново? Защото това е моето условие, Дев. Край на лъжите. Край на премълчаванията. Така живеят Деламиърови. Така живея и аз.
Карлайл я съзерцаваше; сърцето му биеше до пръсване, кръвта му вреше. За момент не можеше да мисли за нищо друго, освен за перспективата да я почувства съвсем гола под себе си.
Вместо това си пое дълбоко въздух и отпусна ръце по гърба й, като се опиваше от дъха й и от допира на тялото й.
Може би в крайна сметка именно това беше усещането от завръщането у дома?
— Ще опитам, стига да зависи от мен. Но в това са замесени и други хора, Индия, и ти ще трябва да приемеш този факт. Тази мисия е от изключително значение. — Внезапно се намръщи. — Като стана дума за измами, ти също има какво да кажеш по този въпрос. Оставила си голяма като тепсия визитна картичка, когато си показвала проклетия диамант из цял Лондон.
— Тъй като ти не благоволяваше да ми кажеш нищо за твоите неприятели, аз реших да ги открия сама. Това бе най-логичното, което можех да направя.
Младият мъж поклати глава, без да откъсва от нея очите си, които се изпълваха с все повече нежност.
— Ти си наистина невъзможна, да знаеш. Твърдоглава, непокорна, чувството на страх ти е непознато. От теб ще излезе много непослушна съпруга. — Придърпа я към себе си и се наслади, когато усети, че тя моментално омекна в ръцете му. — Но най-лошото е, че тази мисъл започва да ми харесва. Всъщност това дори започва да ми се струва най-естественото нещо на света. — Въздъхна. — И, тъй като предпочиташ откровеността, по-добре да ти кажа веднага и това.
Дланите й се плъзнаха по белега на челюстта му.
— Може би е време да опитаме да говорим по друг начин, Дев. По начина, за който спомена преди малко. — Ръцете й се придвижиха нагоре към косата му. — Разговора с тела, за който не са нужни слова.
Погледът на Торнуд пламна.
— Не ме изкушавай, Индия. Прекалено много време измина. В продължение на месеци мечтаех само за това. Без значение къде бях или какво вършех, мислех все за теб, обсебен от тези сладки и опияняващи спомени. Някога бяхме любовници и това ни беше достатъчно. Този път ще бъде по-различно. Това ще бъде доверие, абсолютно доверие и равенство, като приятели. — Усмихна се криво. — Въпреки, че точно сега ми се струва невъзможно да успея да удържа ръцете си далеч от теб за повече от пет минути.
— Аз също не мисля да улеснявам нещата за теб — рече тихо лейди Деламиър. — Защото аз също си спомням, Дев. Същите спомени измъчват и мен.
Дланите й погалиха меките косъмчета на гърдите му. Силно я развълнува фактът, че погледът му потъмня незабавно в отговор.
Навън изцвили кон. Миг по-късно се чуха човешки стъпки. Някой почука на вратата.
— Торн? Дявол да го вземе, там ли си?
Карлайл изруга под носа си.
— Щях да ти кажа, но…