— Разбира се, ваше височество.
Секретарят му незабавно извади дебел свитък документи от кожената си чанта.
— Превъзходно. А сега, Торн, кажи ми какво откри досега.
Алексис потрепера.
Огледа тъмнината наоколо, като опитваше да не заплаче. В ръцете си стискаше старата кукла, която бе пренесла през половин Европа до Англия след ужасите в Брюксел.
Сега тя бе единственото й другарче, ако се изключат капещата вода и чуващите се от време на време шумове в мрака. В случая тъмнината дори беше добре дошла, тъй като благодарение на нея момиченцето не знаеше, че приглушените звуци се издаваха от плъхове. И така, то чакаше, слабото му телце потреперваше, свито на топка.
Но с минаването на часовете детето започна да открива, че вече не е само. Наоколо му се движеха сенки. Високи, ясни фигури с успокоителни усмивки на лице. Беше ги виждала понякога и преди, тогава, когато заплашваха да я обземат самотата и страхът.
Сега сенките започнаха да се приближават и я наобиколиха; тази изпълнена с решимост армия щеше да я защитава от всякакво зло.
Така поне си мислеше Алексис, унесена и полузаспала, без да изпуска куклата от ръцете си. Тогава усети присъствието на още една фигура, на едно усмихнато момченце с блеснали очи, изпълнени с щастие, което я наблюдаваше.
Алексис разбра, че това е същото дете, което бе видяла край Индия.
Всеки друг би взел това за дело на фантазията, за призрак, породен от болен мозък. За момиченцето обаче образите бяха толкова реални, колкото и студената земя, върху която лежеше. И те я изпълваха с надежда.
Когато вратата скръцна и се открехна бавно, вече бе готова и дори не трепна. Вече знаеше кой е посетителят.
Той прекоси тъмното помещение с една-единствена свещ в ръка. Лицето му бе същото, което детето бе виждало толкова често в сънищата си, ярка маска с дълъг остър нос и, разбира се, изпъкналият белег на едната буза. Алексис и преди бе виждала подобна маска; носеха я пътуващите улични танцьори в Европа. Но мъжът, който я бе сложил сега, беше убийствено сериозен.
И тогава дъхът й секна. В мрака край него Алексис забеляза леко движение, студените извиващи се форми на хора.
Сивите хора.
Хората, които бяха умрели.
Те се увиваха около гърдите му, пръстите им мушкаха очните му орбити и стискаха гърлото му. Момиченцето разбра, че това бяха убити от него хора; те го бяха наобиколили, в очакване на смъртта му.
Алексис отстъпи ужасена. В този момент студената стая се изпълни от ледения му смях.
— Значи започваш да показваш някакъв страх, а? Това е добре, глупаво момиче. — Гласът му загрубя. — Къде е лейди Деламиър?
Малките ръчички стиснаха по-здраво куклата.
— Не знам. Замина някъде.
— Наистина. — Изсмя се тихо. — Но отговорите ти не са ни нужни. Ти си ни необходима, тъй като ти ще привлечеш насам твоя грижлив настойник и авантюристичната лейди Деламиър. И тогава всичко, което искаме, ще бъде наше.
— Не го прави! — Детето наблюдаваше с широко отворени очи как сивите сенки се извиват и трупат около човека с маската. — Точно в този момент те те очакват. Ако се промениш, ако им говориш мило, може и да си отидат.
Знаеше, че това не е вярно, но чистият й дух се бунтуваше срещу гледката на подобно зло. Трябваше някак си да опита да промени ужасяващата му съдба.
Похитителят й обаче само отметна назад глава и се засмя.
— Мило ли? — изсумтя той. — Да не си губя времето, да си върша работата и да не задавам въпроси ли? — Наведе се пред нея; на светлината на свещта маската му се бе превърнала в ужасна безформена, фантастична форма. — Но аз няма да чакам повече, скъпа моя. Ние почти спечелихме играта. Единственото, което ни е нужно сега, е диамантът, и твоят приятелка, лейди Деламиър, скоро ще ни го донесе. Благодарение на теб.
Алексис отскочи назад, по-далеч от сивите хора. Броят им се увеличаваше с всяка следваща гневна дума на нейния похитител. Но тя знаеше, че нямаше как да го накара да й повярва.
Не и преди да е станало прекалено късно.
Можеше само да го наблюдава ужасено, притиснала куклата към треперещото си телце; Той затръшна вратата зад гърба си и започна да се отдалечава, съпроводен от затихващия си смях.
Минаваше полунощ, когато херцог Уелингтън взе палтото си и се приготви да си тръгва. Огледа напрегнатите лица пред себе си и кимна.
— Сега вече сме близо до развръзката. Ще открием момиченцето, а чрез него — и останалото от този варварски заговор. Междувременно хората ми са на твоите заповеди, Торнуд. — Обърна се рязко, както бе правил под огъня на оръдията, и посочи към своя секретар. — Моята дясна ръка, Стивънс.