И с тези думи си тръгна.
Градът утихваше постепенно. Каретите ставаха все по-редки, вече почти не се чуваха стъпки и нощта притихна така, както изобщо можеше да притихне в един неспокоен гигант, какъвто бе Лондон.
Девлин стоеше в кабинета си и наблюдаваше как последните искрици проблясват и умират в камината. Не можеше да спи. Не можеше да прави планове. Единственото, за което можеше да мисли, бе лицето на Алексис, бледо и ужасено някъде в нощта.
Това видение щеше да го влуди. Прокара длани през косите си и настръхна, когато чу някакъв шум край вратата.
Беше Индия; лицето й бе изопнато от напрежение, също както и неговото.
— Не можех да заспя.
Карлайл посочи стола край огъня.
— И аз. Ела при мен. Шери?
Младата жена кимна след моментен размисъл. Но когато той донесе напитката, тя не я пое, само го съзерцаваше безмълвно.
— Девлин, мислиш ли, че те ще…
— Недей. Няма смисъл да си представяш най-лошото. Знам, защото през последния час аз самият не съм правил нищо друго. — Ръцете му стиснаха полицата над камината, кокалчетата му побеляха, а очите му горяха, когато ги сведе към огъня. — Индия, знам, че нямам право да питам това. Всъщност знам, че съм гадняр, щом дори аз го мисля, но… — Вдигна поглед; изражението му бе измъчено. — Мислиш ли, че бихме могли… т.е., би ли могла…
Очите й блеснаха на светлината на тлеещите въглени.
— Кажи го, Дев. Кажи какво искаш от мен.
Не можеше да му помогне, не и сега, не и след всички сенки, застанали помежду им. Този път всичко трябваше да бъде ясно, без никакви недоизказани въпроси.
— Можеш ли да останеш с мен? Само за тази нощ, Индия? Като моя съпруга и любима? Като единственото прекрасно и стабилно нещо в този проклет свят, единственото, което би могло да ме запази да не полудея до утре?
Можеше.
След секунда беше до него. В болезнено мълчание дланите й се насочиха към раменете му, топлото й тяло се притисна в неговото.
„Нека да няма време — молеше се младият мъж. — Да няма време за размисли или спомени. Да няма време за нищо друго, освен за нейната кожа, нежна като розово листенце.“ Всяко докосване до нея едновременно го възбуждаше и изпълваше с отчаяние.
Ръцете й трепереха.
Боже, неговите — също.
Девлин стисна здраво клепачи; допирът на кожата й стопляше кръвта му така, както брендито не би могло да го направи никога. Може би, ако се опиташе с всички сили, щеше да успее да изчисти за малко съзнанието си от мисълта за Алексис, трепереща от студ и страх някъде в нощта.
Но Торн никога нямаше да забрави това. Ниският му дрезгав вик бе като на ранено животно.
Индия го хвана, невъздържана във великодушието си. Нямаше да го изгуби отново, не и след като го бе чакала толкова дълго. През ужасните месеци след Ватерло тя също бе научила много неща, сред които и как да оцелява.
— Слушай, Девлин! Накарай ме да забравя! Направи така, сякаш не сме се разделяли, сякаш е отново пролет и земята под нас е застлана с розови листенца.
Погледът му изгаряше лицето й.
— Ти ми вярваш, нали? Винаги си ми вярвала — заяви учудено той. — Дори когато аз сам не си вярвах.
— Това е друга черта на Деламиърови — отвърна тихо младата жена.
Дланите й се плъзнаха по гърдите му и започнаха да разкопчават ризата. Карлайл разбра, че няма връщане назад.
Двамата бяха прекалено нетърпеливи, за да внимават. Индия се отпусна бавно върху пода, като го дърпаше за ризата върху себе си. Тялото му пламтеше, възбудено до крайност, огънят придаваше червеникави отсенки на кожата му. Торнуд се намръщи, обхвана лицето й в дланите си и се вгледа в очите й.
— Индия? Наистина ли искаш това?
Тя кимна и прошепна:
— Моля те, Дев.
Без да изпуска лицето му от поглед, обхвана възбудения му член в ръката си.
— Боже, Индия. Надявам се, че няма да съжаляваш — отвърна пресипнало младият мъж. Плъзна пръста си в нея и започна да го движи, докато тя потръпна. — Кажи, че няма да съжаляваш.
— Аз… о, Дев…
Удоволствието им нарастваше и заплашваше да ги помете.
Страст, желание и болезнено усещане, че най-после си се прибрал у дома.
— Дев, сега. — Тялото му замръзна над нея; приличаше на изработено от кована мед на светлината на огъня. Разтвори краката й едва когато се убеди, че тя също изгаря от желание.
Искаше я.
Имаше нужда от нея.
Но трябваше да бъде напълно сигурен, че тя също го желае.