Зад гърба си чу тихо покашляне.
— Ако търсите мис Индия, мисля, че е с нейно височество в розовата градина — заяви невъзмутимо Бийч. — Да ви я доведа ли?
— Струва ми се, че това е твое задължение, Бийч. И, ако не се лъжа, ще трябва да раболепнича доста. Трябва да обясня защо не съм бил напълно честен с нея, разбираш ли.
Очите на иконома светнаха.
— Според мен раболепниченето е нещо, което всички мъже от рода Деламиър се научават да правят още докато са малки, милорд. Нещо в жените Деламиър ги кара да го правят. Сигурен съм, че ще се справите прекрасно.
Но когато Девлин най-после намери пътя до розовата градина, Индия вече си бе отишла.
— Не е тук? Дяволска работа!
Херцогинята го изгледа сериозно.
— Изпусна я само за няколко минути, което май ти е обичайна практика, Торнуд. Индия не е като другите жени. Тя е твърдоглава и независима, но душата й е уязвима, а всъщност това е от значение. И аз няма да позволя отново да й бъде причинена болка, чу ли? Без това вече преживя достатъчно — заяви ожесточено лейди Кранфорд.
Младият мъж стисна юмруци.
— Последното, което съм искал да сторя, е да й причиня болка. Дори сега, ако знаех, че за нея ще бъде по-добре да си тръгна, можете да бъдете сигурна, че щях да го направя. Но се надявам отчаяно, че двамата все още имаме някакъв шанс. — Прокара пръсти през косите си; имаше объркан вид. — Предполагам, че думите ми нямат никакъв смисъл.
— По-голям, отколкото можеш да предположиш, хаймана с хаймана. И ако бях разбрала по-рано каква сте я свършили двамата, щях да отида до Брюксел и да ви домъкна тук — рече рязко възрастната жена.
— Вие знаете? Значи ви е казала?
Дев изглеждаше шокиран.
— В нашето семейство нямаме почти никакви тайни едни от други, Торнуд. Ако искате да бъдете един от нас, ще трябва да го приемете.
Карлайл поклати глава.
— Как да бъда един от вас, след като ви измамих по такъв начин? Първо накарах вашата внучка да се съгласи на прибързания ни нелегален брак в навечерието на войната, после изчезнах за толкова месеци.
Устните на херцогинята се разтегнаха в едва забележима усмивка.
— Надали има значение какво мисля аз, по-важно е какво мисли Индия. Не е ли по-добре да попиташ нея?
Торн отвори широко очи. Избра букет рози от кошницата на своята събеседница.
— Нямате нищо против, нали? — извика той вече от вратата.
— Върви, върви — отпрати го дрезгаво възрастната жена. — Ще я намериш на тавана, струва ми се. Често ходи там. Казва, че това било мястото й за размисъл.
Таванът в Суолоу Хил бе подобно на пещера място със стрехи от двете страни, под които нахлуваше норфолското слънце. Индия идваше тук от дете всеки път, когато имаше нужда да избяга от буйните си братя или просто да се отдаде на дивите си, авантюристични мечти.
Отиде на тавана и сега, като се опитваше да се ориентира в противоречивите си емоции. Като на сън мина покрай огромното легло, в което бил спал Чарлз II, покрай безценните гоблени и гигантската дъбова маса, върху която, както шепнеха някои от членовете на нейното семейство, била подписана Магна Харта.
Но днес младата жена не поглеждаше нито наляво, нито надясно. Погледът й беше вперен в големия, обкован с месинг сандък, поставен под таванския прозорец.
Ръцете й трепереха, когато вдигна тежкия му капак. Дробовете й се изпълниха с чистото ухание на лавандула. В него, увита във фина хартия, лежеше спретнато сгъната бяла батиста.
Лейди Деламиър не помръдваше. От очите й се отрони сълза и падна върху горния плат, великолепен лен, бродиран на ръка, украсен с дантела и панделки. Това бе бебешка роба за кръщене.
Робата, която бе носил мъничкият й син по време на церемонията в Брюксел, седмица преди смъртта си.
Пръстите на Индия трепереха. Тя вдигна уханната тъкан до лицето си и вдъхна дълбоко аромата й. Спомни си последния път, когато бе видяла детето, на което бе дала името Девлин Райън Карлайл.
Тъмните му къдрици блестяха, а очичките му светеха, докато си играеше с простата дрънкалка, която му бе направил съпругът на нейната хазайка. Смехът му бе изпълвал дните й с радост.
Но трагедията бе връхлетяла без предупреждение. Дали това бе някоя от многобройните болести, нападнали Брюксел след битката, тя така и не бе разбрала. Момченцето залиня, отслабваше с часове, телцето му лежеше безсилно и неподвижно.
До самия си край синът й не заплака нито веднъж.