— Вземай приятеля си и се махай, иначе ще сторя същото и с теб.
— Дяволски ми съ ще да тъ видя как шъ го напрайш.
Индия се намръщи при вида на нападателя си, който започна бавно да се приближава. Беше се научила да се бие преди години на пясъчните равнини край Делхи, където баща й се бе обучавал при един индийски майстор на древни бойни техники. Беше се оказала добра ученичка и превръщаше дори невинния бастун в смъртоносно оръжие. Дори Иън трябваше да се съобразява с нейните способности и двамата често тренираха заедно. Младата жена планираше стратегията си, когато от мрака зад гърба й изплува още една фигура.
На слабата лунна светлина проблесна пистолет.
— Дръпни се от нея.
„Торн?“ Тя се обърна, повдигнала вежди. Какво правеше той тук? Трябва да я бе проследил по целия й път дотук. Честно казано, това вече бе върхът на всичко. Можеше да се погрижи прекрасно за себе си и без неговата помощ.
Засега обаче онзи, който имаше затруднения, бе самият Торнуд. Високият със смачканата шапка вече се бе съвзел от удара й и с ръмжене се изправи на крака. Сега вече и двамата започнаха да се приближават към нейния защитник.
— Бягай — нареди той, без да отделя очи от своите нападатели. — По дяволите, бягай на безопасно място.
Подобна лудост можеше да я накара само да въздъхне. Какво щеше да й остане от честта, ако побегнеше точно сега? Вместо да вдигне поли и да търти нанякъде, както се очакваше от нея, Индия вдигна бастуна и застана в очакване на подходящия момент да го използва.
— Какво правиш? Казах да се махаш оттук! — заяви задъхано Торн, докато залъгваше двамата негодяи.
Бастунът й отново се вдигна със светкавична бързина и в следващия миг се стовари върху непознатия вдясно от Девлин, като го накара да падне на колене. Секунда по-късно той самият довърши своя нападател с дясно кроше и остър ляв.
Двамата лежаха върху калдъръма и стенеха от болка. Девлин изчетка палтото си и погледна намръщено към Индия.
— Казах ти да бягаш.
— А аз реших да остана. Щяхте да останете двама срещу един, което не ми се струва особено справедливо.
— Ти си жена, по дяволите. Не би трябвало да излизаш сама, камо ли да се биеш с някакви си негодяи.
— Предпочиташ да бях избягала и да оставя да те убият, така ли?
— Не става дума за предпочитания, дявол го взел! — Девлин я хвана за ръката и опита да я издърпа надолу по улицата. — Ще поговорим за това по-късно. Това не е нито времето, нито мястото за…
Индия изтръска ръката му.
— Напротив, точно това е моментът, лорд Торнуд. Аз би трябвало да побягна, стиснала полите си в ръце, задушена от ужас — това ли очакваше от мен?
— По дяволите, никога не съм казвал…
— Точно това каза.
Изражението на младия мъж стана сурово.
— Онези двамата ще се свестят всеки момент. Не би трябвало да бъдем още тук, когато това стане. Да тръгваме!
И хвърли поглед към притъмнелите къщи наоколо.
— Нямаш право да ми даваш заповеди.
— Така ли? — Девлин повдигна подигравателно вежди. — Твърдеше, че съм твой съпруг. Наложи ли се да избера да упражня законните си права, даването на заповеди ще бъде само началото на онова, което бих могъл да сторя с теб, миледи.
— Не би се осмелил!
— По-добре не се опитвай да видиш какво ще направя.
Индия отпусна юмруци отстрани на тялото си.
— Прибирам се у дома. И не се меси повече в живота ми.
Младата жена се завъртя сред облак муселин, но бе направила само една крачка, когато край нея се стрелна някаква сянка. Ненадейно гръмна пистолет и тя извика, като се строполи върху студения калдъръм.
Торн стреля, но разбойниците вече бяха изчезнали в тъмната уличка, която водеше на север. Изруга, вдигна Индия и се взря в лицето й.
Беше бледа, стискаше зъби. Младият мъж премести погледа си по-надолу и видя кървавата диря, оцветила роклята й.
— Малка глупачка — възкликна дрезгаво той.
Ръцете му обаче трепереха, когато се отправи обратно към „Белгрейв Скуеър“; имаше неприятното усещане, че жената в обятията му не можеше дори да го чуе.
Лекарят като че ли нямаше да дойде никога. Девлин изминаваше за стотен път разстоянието между спалнята на горния етаж и главния вход, когато той най-после се появи, раздърпан и разтревожен.
— Това трябва да е най-малкото момиченце? Надявам се треската й да не се е подновила. Жалко, при последния преглед ми се стори, че вече е съвсем добре.
— Не, този път не става дума за Алексис. Една жена бе ранена с пистолет.