— Боже, Боже, Лондон става по-опасен с всеки изминал ден!
Торн го поведе нагоре към спалнята, където, със затворени очи, лежеше Индия. Изглеждаше тревожно бледа и като че ли не дишаше. Младият мъж погледна към лекаря.
— Е?
— Доста необичайно. — Мъжът се изкашля. — Благоприличието на всичко това…
— По дяволите благоприличието! Само я измъкни от това и можеш да искаш всичко от мен.
Докторът нави ръкави и се приведе над чантата си.
— Моята цена е еднаква за всички пациенти, лорд Торнуд. А сега предлагам да донесете чаша, за да приготвя лауданум, в случай, че тя се събуди. Има неприятна подутина на главата, ако не се лъжа. — Намръщи се, тъй като Дев не помръдваше. — Вървете. И не се връщайте преди да са минали поне двайсет минути!
Младият мъж се отправи към кабинета си, пресуши чаша бренди, а после взе друга чаша за лекаря. След като направи това, провря пръсти в косите си и се загледа в огъня.
Изминаха доста мъчителни мигове, преди да стане отново. Приближи се до лавиците с книги и взе оттам томчето със заглавие „Пространен тракт по естествена история“. В същия миг се чу изщракване и цялата етажерка се отдели от стената.
Торнуд взе един свещник и премина през тъмния отвор, откъдето тесен коридор водеше надолу към един от килерите край кухнята. Несъмнено през вековете тайният проход бе служил за незаконно пренасяне на стоки.
Сега се използваше с малко по-различна цел.
Младият мъж спря в долния край на стълбите и зачака. В далечния край на стената се отвори някаква врата. През нея се показа човек.
Девлин се взря критично в него; новодошлият бе с черни коси и сиви очи.
Лицето му като че ли бе лицето на самия Торн.
— Добра ли се до онези документи без да те видят? — попита напрегнато той.
— И още как. Ще имаме отговор след няколко часа. Да…
Торнуд поклати глава.
— Не, този път ще отида аз. Така е по-безопасно. А и не мисля, че мога да остана повече тук. Не и при положение, че тя е под един и същ покрив с мен. — Погледна през единствения прозорец на стаята към притихналата улица. — Всичко това е моя грешка, разбира се. Трябваше да я накарам да се качи на скапания файтон, вместо да опитвам да я следя. А проклетото ми рамо ме забави.
— Трябва да бъдеш щастлив, че изобщо имаш рамо след онова, което преживя при Катр Бра — отвърна мрачно другият. — Освен това не можеше да знаеш, че ще я проследят и нападнат.
— А би трябвало. Знам, че някой държи къщата под непрекъснато наблюдение. Тази нощ с нищо не е по-различна от другите, нали?
Девлин се обърна и стовари юмрук в стената.
— Ти имаше твоите заповеди. Както впрочем всички нас.
— Може би съм уморен от заповеди и тайнственост. Може би е време войната най-после да свърши и за мен, Херингтън.
Човекът, когото бе нарекъл „Херингтън“, се намръщи.
— Но не е свършила. И няма да свърши докато не бъдат открити диамантите. Знаеш какво каза Уелингтън. Попаднали в ръцете на тези, които не трябва, те може да преобърнат историята и да ни отнемат победата, спечелена на такава висока цена при Ватерло. Междувременно целият този план зависи от секретността, Торнуд, и ти го знаеш не по-зле от мен. В противен случай и двамата нямаше да бъдем тук, а на мен нямаше да ми се налага да се правя на проклет аристократ, докато ти самият се промъкваш насам-натам и опитваш да откриеш въпросните изчезнали диаманти на Наполеон.
Човекът до прозореца изруга тихичко. Светлината на свещите затанцува върху лицето му, а очите му се изпълниха с гняв.
— Уелингтън ме убеди да довърша тази последна моя мисия, но сега няма да ходя никъде. Тази вечер, за първи път от толкова дълго време, отивам горе, за да бъда до моята съпруга.
— Но в последния рапорт пишеше…
— По дяволите рапорта!
Граф Торнуд взе свещника и пое обратно по тесния коридор, като остави своя двойник да клати намръщено глава.
Стоеше безмълвно и се опиваше от гледката пред себе си.
Златисточервеникавите коси блестяха, разпилени върху възглавницата. Лицето й бе млечнобяло и нежно, а пълните устни както винаги караха страстта да препуска диво в кръвта му.
Девлин Карлайл продължаваше да стои под рамката на вратата и да изпива Индия с поглед.
Не трябваше да бъде тук, разбира се. Уелингтън му бе дал да разбере пределно ясно от какво огромно значение е мисията му. Но тя пък беше негова жена. Индия бе запазила в тайна брака им, както се бяха договорили; Дев от своя страна копнееше да й обясни за опасния маскарад, който Уелингтън го бе принудил да играе.
Не можеше обаче да обяснява нищо. Тя дори не трябваше да бъде тук. Всяка външна намеса я поставяше в ужасна опасност и заплашваше целия план на Уелингтън. Пред очите на младия мъж отново изплува образът на генерала при последната им среща и отчаянието, изпълнило очите му. Този спомен го накара да преглътне псувнята, готова да се отрони от устата му, и да прехапе език.