Чувството за вина измъчваше Девлин дори сега. Ако през онази фатална нощ бе останал с Греъм, вместо да се впусне презглава в собственото си разследване в отчаяното си желание да се върне по-скоро при Индия, приятелят му можеше все още да бъде жив.
Торн сви юмрук. Беше разбрал колко тежко и колко скъпо се заплаща за дързостта — както за своята собствена, така и за тази на най-близкия му приятел. И никога вече нямаше да забрави този урок.
Междувременно дори най-силното желание не можеше да върне Алекс Греъм и неговата съпруга. А Дев нямаше да намери покой, докато не види повален на земята техния убиец.
А после, вече се бе заклел пред самия себе си, нямаше да има повече мисии. Беше приключил със сенките в мрака и със секретността. Беше време да се установи в земите на своето семейство в мочурливите поля на Норфолк. Като момче се бе разхождал край потъналите в тишина езера и бе наблюдавал как проблясват като сребърни на есенното слънце. Тогава те го бяха дарявали с покой; надяваше се, че и сега щяха да умиротворят духа му.
Тъй като този път, когато отидеше там, възнамеряваше да бъде с Индия. Но дотогава трябваше да намери начин да предпази тази вироглава, вбесяваща го и невероятно смела жена.
С всеки следващ ден от престоя му в Лондон тази задача ставаше все по-трудна.
Къщата му в града бе под наблюдение; противникът подозираше връзката му с Уелингтън. Планът на херцога бе семпъл и същевременно — истински шедьовър. Беше изнамерил Джеймс Херингтън от някакви доброволни милиционерски подразделения в тихо провинциално градче в Девън. Така, при положение, че Херингтън стоеше в къщата на „Белгрейв Скуеър“, Дев можеше да се отдава свободно на тайната си мисия. Историята за изгубената памет даваше на Херингтън прекрасно извинение за грешките, които неизбежно щеше да допуска и същевременно щеше да приспи бдителността на неприятелите на Девлин. В крайна сметка човекът без спомени не представляваше заплаха за тях. Поради тази причина никой не трябваше да узнае истината до приключване на мисията.
Дори Индия.
Едно мускулче на бузата на Торн потрепна. Особено Индия. Деламиър до мозъка на костите, тя винаги се бе проявявала като прекалено проницателна, бе чувствала прекалено силно и той не се и надяваше да може да я излъже и да скрие истината от огромните й изразителни очи.
По улицата премина някакъв екипаж. Небето на изток започваше да поруменява и зората опитваше да се промъкне през завесите в стаята, в която спеше спокойно неговата любима; кошмарните сънища най-после я бяха оставили на мира. Торнуд взе ръката й с мрачно изражение.
Нямаше как да мине без лъжата. Едно изпълнено с подозрения око не след дълго щеше да долови разликите между него самия и Херингтън. В полза на маскарада последният се бе съгласил да боядиса косите си в по-тъмен нюанс, а на челюстта му да бъде направен белег, подобен на белега на Торн. По-старият белег на едната вежда на Херингтън обаче можеше да развали цялата конспирация, също както и лекото различие в акцентите на двамата мъже.
Това означаваше, че Девлин трябваше да стои в сянка. Щом Индия покажеше признаци на пробуждане, той трябваше да си тръгне и да остави Херингтън да заеме мястото му. Ако прекараше малко повече време със своята съпруга, тя със сигурност щеше да забележи дребните разлики.
Така, както щяха да ги забележат и другите.
А подобен пропуск можеше да коства живота на всички тях.
7
През следващите няколко часа граф Торнуд отново стана безпомощен свидетел на обхванатата от нов пристъп на треската Индия, измъчвана от неприятни спомени. Всеки неспокоен вик бе свидетелство за ужаса на дългите дни след Ватерло, когато го бе търсила.
Терзанията й се забиваха като нож в сърцето на младия мъж, но дори тогава той не се издаде; това би било прекалено опасно и за двамата.
И така той мълчаливо и даваше да пие вода, сменяше мократа кърпа на челото й или наливаше в устата й лауданум тогава, когато сънищата я караха да се мята особено буйно. Най-сетне, когато слънцето бе увиснало високо над димящите комини и покривите на Лондон, тя изведнъж се надигна вдървено и седна в леглото.
— Той е тук, бабо. Казах ти, че ще се върне.
Протегна ръце някъде пред себе си и една самотна сълза се търкулна по бузата й. Девлин осъзна, че става свидетел на сцената, разиграла се по време на бала в дома на семейство Девънам преди няколко нощи. Дори тогава тя очевидно бе усетила присъствието му.
— Спи, неспокойна моя. Не прави това още по-мъчително и за двама ни.
На лицето на ранената се появи нещо и изчезна почти веднага.