Устните на Алексис отново потрепераха.
— Не съм нареждала на никого. — Погледна към Индия. — Нали така?
— Това не беше точно нареждане — уточни младата жена и на бузата й се появи трапчинка. — А ако все пак беше нареждане, то това е най-хубавото нареждане, което някога съм получавала.
— Ето, виждаш ли? — Алексис хвърли победоносен поглед към брат си. — Казах ти, че не съм й нареждала.
В този момент граф Торнуд се изкашля.
— Можете да останете пет минути с лейди Деламиър — заяви вдървено той. — А след това трябва да се върнете в стаите си и да се захванете отново с уроците.
Последва всеобщ стон, но Девлин беше непреклонен.
— Пет минути и нито секунда повече. Изпратя ли лекаря, всички трябва да се върнете в детската стая.
Веднага щом настойникът й излезе, Алексис се обърна към болната.
— Как стана това? Да не би да те простреля някой шпионин? Да не е бил някой от хората на Наполеон? Татко… искам да кажа графът, ни казва, че навсякъде има шпиони, дори тук, в Лондон.
Андрю се изкашля.
— Сигурен съм, че лейди Деламиър е запозната добре с природата на английско-френските отношения, Алексис. Освен това не трябва да я уморяваме.
— О, аз пък съм сигурна, че лейди Деламиър не е изморена — отвърна оживено момиченцето. — Шпионин беше, нали?
Младата жена се усмихна слабо.
— Всъщност бяха двама крадци.
Трите деца въздъхнаха едновременно, като си представиха сцена, изпълнена със страхотни опасности и възхитителен героизъм.
— И само като си помисля, че пропуснахме всичко това, — поклати глава Алексис. — Трябва да е било голямо приключение.
Индия повдигна вежди.
— Тогава не мислех така.
— Разбира се, всички много съжаляваме, че си пострадала. Сигурно са били двайсет на брой, до един яки и с пушки?
— Страхувам се, че бяха само двама.
— Само двама? И графът не успя да се отърве от тях? — Момиченцето явно беше разочаровано. — А аз си мислех, че той може да се справи с голи ръце с цял полк.
— Без никакво съмнение — побърза да отвърне болната.
— Така ли мислиш? — Детето приглади косите на куклата си. — Знаеш ли, той беше страшно смел, когато се връщахме тук от Брюксел. След нас се спуснаха някакви лоши хора с пистолети и той извърши истински чудеса с камшика, който измъкна от торбата на седлото. Може би крадците в Лондон не са като крадците в Брюксел.
— Стига толкова приказки засега, Алексис. Забрави ли какво каза графът? — Андрю постави длан върху рамото на сестра си. — Вече трябва да се прибираме по стаите и да си научим уроците.
— Но аз не обичам да рисувам и да шия — възпротиви си момиченцето.
По-голямата й сестра изсумтя раздразнено.
— Искам да посетя Амфитеатъра на Астли и менажерията. После искам да ям сладолед в сладкарница „Гюнтер“. Освен това чух, че в Лондон имало истински влак с парен локомотив.
— Точно така — потвърди младата жена. — Всъщност, аз вече го видях.
Очите на Андрю се разшириха.
— Така ли? По специален път ли се движи? Вдига ли много шум? Разбрахте ли какво е съотношението между подадените въглища и енергията на изхода?
Индия се засмя и поклати глава.
— Боя се, че в тази насока ти си много по-напред от мен.
Момчето се намръщи.
— Няма никаква вероятност да посетим което и да било от тези места. Графът е много зает, а последното, което искаме, е да правим нещата още по-трудни за него.
— Особено, когато изглежда толкова… толкова замислен — добави Мариан. — Наистина е много странно как следобед излиза мълчалив и разсеян, а по-късно същия ден се връща като най-радостния човек на земята. — Намръщи се, без да отделя поглед от болната. — Андрю мисли, че това е заради раните, които е получил при Ватерло.
— Напълно е възможно — усмихна се леко младата жена.
Поверениците на Торнуд действително бяха много забавни. Но видът им не беше особено спретнат. Фустата на Алексис например се влачеше поне петдесет сантиметра зад роклята й, а пантофките на Мариан бяха разкъсани на пръстите. Андрю определено се нуждаеше от нов жакет, тъй като раменете му бяха опънали до скъсване сивия плат на дрехата. Да, трябваше да поговори с настойника им по този въпрос. Беше недопустимо децата да продължават да се обличат така.
След като момчето помъкна двете си сестрички към детската, Индия остана загледана дълго време в играта на слънчевите лъчи с липата в малката задна градина. Усещаше в хълбока си горещо пулсиране, но във всяко друго отношение се чувстваше доста добре. Истинската й болка идваше от съзнанието, че се намира под покрива на Торнуд.
Потъна в спомени за последния път, когато го бе видяла. По улиците цареше пълен хаос, а той я бе придърпал под някаква порта и бе започнал да я целува с бясна, отчаяна жажда. А след това се бе отдръпнал и бе пригладил косите й, като се наричаше абсолютен глупак, задето едва не я бе разсъблякъл насред центъра на Брюксел. Бе се разсмял неубедително с думите, че бе направила лоша сделка, като се бе омъжила за него.