Индия го бе прекъснала, като го бе цапнала шеговито по устата.
И така, мигът на лудост, на сляпо желание и отчаяна нежност, бе преминал и бе останал в миналото. Но младата жена бе запомнила завинаги погледа му. Беше сигурна, че в него имаше предостатъчно копнеж, за да стигне за цял живот и за двама им.
Беше се излъгала. Жестоко.
Сега той бе изтъкан от студенина и официалност, истински непознат. Мисълта за всичко, което бе изгубила, разкъсваше сърцето й. Разбра, че не може да остане тук нито миг повече, независимо, че беше ранена.
Отметна завивките и се изправи несигурно на крака. Без да обръща внимание на тъпата болка в хълбока, навлече роклята върху долната си риза и се запъти към задното стълбище за прислугата. Тук поне имаше по-малка вероятност да се натъкне на Торнуд.
Точно бе спряла на долното стъпало, за да си отдъхне, когато откъм полумрака зад себе си дочу нисък глас.
— Какво, за Бога, правиш тук, вместо да бъдеш в леглото?
Индия се обърна бавно. Единственото, което можеше да види, бе мрачната извивка на челюстта му и тъмния кичур коса върху челото.
— Тръгвам си, естествено. Тук само ще те притеснявам. Освен това имаш достатъчно грижи с всички тези деца на ръцете си.
Въздухът се нажежи от напрежение.
— Напротив, миледи. Никъде няма да ходиш, освен обратно в леглото си.
Младата жена стисна здраво перилата, на които се подпираше.
— Не.
Олюля се леко, победена от болката.
Торнуд направи вбесен двете крачки, които го деляха от нея, и хвана китките й. Лицето му бе цялото прорязано от гневни линии, очите му горяха ядосано.
Индия премигна зашеметена. Ръцете на Девлин я обхванаха през кръста и той бавно я привлече към себе си.
Притисна я към гърдите си. Младата жена усещаше бушуващия в него гняв, който се бореше с желязната му самодисциплина.
Тя потрепера, притисна се още повече, увлечена от някогашната си страст, внезапно възпламенена без никакво предупреждение. Та той бе съпругът й, дявол да го вземе! Крайно време беше да си го спомни!
Индия притвори клепачи, леко замаяна. От сгорещеното му тяло се носеше лека миризма. „Кожа — реши тя. — Естествена кожа.“
— Какво правиш? — изпъшка Торнуд.
— Концентрирам се. Когато човек не може да забрави, единственото, което може да стори, е да опита да си спомни. — Засмя се остро. — Изглежда дори прекалявам със спомените. — Пое си дълбоко въздух. — Кожа, бренди и още нещо.
Младият мъж се изкашля.
— Време е да се връщаш горе.
Съпругата му замръзна на място. Едната й ръка се вдигна към белега на челюстта му.
— Болеше ли? — попита едва чуто тя.
Тялото му се напрегна. След миг Девлин повдигна рамене.
Спомените нахлуха като порой в съзнанието на Индия. С тях се появи желание, толкова силно, че й причиняваше болка. Притисна се към мъжа до себе си и целуна нежно малкия сребрист белег.
— Недей.
Този път гласът на Торнуд прозвуча дрезгаво. Безразличието му се бе изпарило, а с него — и по-голямата част от самообладанието и самоконтрола. Не й убягна болезнената нотка в тона му. Както и напрежението и надигащото се желание.
Нещо тъмно и диво, някакъв инстинкт, изпълнен със спомени и загуба, я накара да се надигне на пръсти. Бавно, внимателно прокара пръст по заключените му устни.
Стоманената му длан се впи в китката й.
— Край. Връщаш се в леглото.
— В леглото? Това звучи… интригуващо.
Разтвори уста и облиза с език долната си устна.
Младият мъж изруга, сграбчи я ядосано в обятията си и я понесе нагоре по тесните, тъмни стълби. Неговият гняв се предаде по индукция и на нея, пробуди неукротимата гордост на рода Деламиър, която изискваше от нея да проникне през дебелите стени на неговата забрава.
Това, разбира се, бе опасно. Индия Деламиър обаче от край време имаше слабост към опасностите.
Тя вдигна глава и се вгледа в здраво стиснатите челюсти на Торн. Предпазливо прокара длан по раменете му и вплете пръсти в косите му.
Девлин стисна зъби.
Съпругата му, изпълнена с копнеж, долепи устни до врата му.
Младият мъж настръхна, изпсува.
— Това няма да има ефект, да знаеш.
— Няма ли? Нищо ли не си спомняш, Дев? — Гласът й прозвуча ниско от желание. — Дори последната нощ в Брюксел? Беше пълнолуние, розите бяха разцъфнали. От една бреза се носеше песента на славей и ние поспряхме да послушаме. — Засмя се дрезгаво. — Само че слушането не беше краят на нощта, нали?