— Чудесно, Чилтън. Идвам веднага. Покани госта в жълтия салон.
След излизането на иконома, Торнуд се появи от скривалището си.
— Значи Иън Деламиър е горе, така ли? — По лицето му премина усмивка. — Какво не бих дал да можех да му кажа истината. Той би могъл да бъде прекрасен съюзник в цялата тази работа. Но за подобно нещо, разбира се, и дума не може да става.
Херингтън се намръщи.
— И оставяш на мен да се справя с един раздразнен брат?
Девлин метна кожените чанти през рамо.
— Страхувам се, че нямам друг избор, Джеймс. Иън е твърдоглав, но е почтен. Сигурен съм, че ще успееш да се справиш с него. Всичко, което си направил досега, е извършено блестящо.
— Доверието ти в мен ме ласкае — отвърна по-скоро мрачно другият. — Но се съмнявам, че ще мога да заблуждавам още дълго децата. Мозъците им са остри като бръснач, също като на Греъм. Колко жалко. — Херингтън сподави дълбока въздишка. — Надявам се само лорд Деламиър да не реши да пусне в употреба някое от екзотичните си бойни изкуства преди да съм успял да обясня какво се е случило със сестра му.
— Дявол да го вземе, Торнуд, дай ми отговор! Сестра ми тук ли е или не?
Лорд Иън Деламиър стоеше намръщен в залетия от слънцето салон. Бе стиснал юмруци; широките му рамене изпъваха безупречно ушитата от синьо сукно куртка.
— Да, тук е. — „Граф Торнуд“ опитваше да скрие смущението си. — Точно се готвех да ти изпратя няколко думи, за да те уведомя.
— Дяволски много време ти беше нужно да го направиш, Торнуд. Искам да знам какво прави в твоя дом сестра ми.
— Възстановява се от огнестрелната си рана, така се случи.
— Мили Боже, да не би да се шегуваш?
— Ще ми се да се шегувах. Снощи я изпращах до вас, когато ни нападнаха двама нехранимайковци.
— Изпращал си я до нас ли? Какво е правила тук снощи?
Джеймс, който се чувстваше доста неудобно в ролята си на Девлин Карлайл, прекара ръка през тъмните си коси.
— Това е доста дълга история. Седни да пийнем по чаша бренди, докато аз… ъъъ, ти обясня всичко.
— Не си прави труда за брендито — отвърна сопнато братът на Индия. — Единственото, което ме интересува, е да чуя обяснението ти. Всъщност, по-добре да минем и без него. Искам да бъда сигурен, че сестра ми е добре.
— Разбира се — отвърна Херингтън, опитвайки се да скрие облекчението си. — Лекарят мина да я види вече два пъти днес. Раната е чиста, куршумът бе изваден безпроблемно.
— Слава Богу. — Но веднага се намръщи. — Ще й насиня гърба заради този луд епизод. Трябва да разбере, че Лондон не е пустошта в Норфолк. Не може да прави каквото й хрумне.
— Ако ме последваш, ще те заведа при нея.
Младият мъж се подчини; изражението му бе неспокойно. В подножието на стълбите чу весел смях и детски гласове. Хвърли въпросителен поглед към своя домакин, но той само мълчаливо кимна към отворената врата.
Зад нея лежеше Индия, заобиколена от възглавници. Слънцето блестеше в косите й и образуваше лъскави златисти и сребристи нишки сред блестящото червено. На леглото край нея седяха три деца, провесили крака от ръба му. Изражението на всички беше съсредоточено.
— Не — казваше точно в този момент Андрю. — Балонът се е издигнал от Хайд Парк, сигурен съм. Те виждали целия град под краката си. Преживяването трябва да е било страхотно. Точно това бих избрал.
— Не и аз — възпротиви се сестра му. — Аз бих предпочела да посетя Амфитеатъра на Астли, а после да отида в сладкарница „Гюнтер“ за сладолед.
Двамата погледнаха с очакване към Алексис.
— Е? — не се стърпя Андрю. — Как би искала да изглежда твоят любим ден, Алекс?
Подтиквани от Индия, те обсъждаха своите предпочитани занимания в Лондон. Алексис задъвка долната си устна, като гледаше смутено.
— Говори, скъпа, можеш спокойно да ни кажеш.
— Е, това не е занимание. Не съвсем. — Момиченцето погали куклата си и наведе главата й, докато говореше. — Онова, което ще ми достави най-голямо удоволствие, е да виждам графа да се усмихва по-често. Напоследък винаги изглежда много разсеян. Понякога обаче се качва в детската късно през нощта и тогава е съвсем различен. Гъделичка ме зад ухото и ме хвърля във въздуха. Веднъж дори донесе на Мариан люлеещо се дървено конче. Да, това бих искала най-много, но не знам как да го постигна.
Другите замълчаха, поразени от простодушното желание на детето; отговорите, които бяха дали току-що, ги караха да се чувстват егоисти.
Едва тогава забелязаха новодошлите. Алексис се изчерви веднага, а Андрю се изправи смутено.
— Милорд! Ъъъ, не трябва да стоим повече. Макар лейди Девънам да е много мила с нас, страхувам се, че й досадихме.