Иън стисна зъби.
— Какво имаш предвид, бабо? Да не искаш да кажеш, че Торнуд е пристъпил линията на благоприличието с Индия? В такъв случай, кълна се в Бога, ще…
Херцогинята махна нетърпеливо с ръка.
— Не, не, той беше студен като шотландска сьомга. И точно това ме притеснява. Всеки нормален мъж, в чиито вени тече гореща кръв, щеше да се почувства поне малко притеснен от присъствието на сестра ти в дома му. Това момиче е истинска красавица, а ако човек гледа нейния домакин, ще рече, че е бил затворен в едно помещение със старица като мен.
Лейди Деламиър се намръщи и погледна през прозореца, към дима, който се издигаше от комините и се виеше над керемидените покриви.
— Не, в цялата тази работа има нещо доста странно, помни ми думите. И аз възнамерявам твърдо да открия какво е то.
9
Следващите два дни преминаха бавно. Индия редуваше почивката с четене на книжки на буйната компания на децата, които очевидно не бяха способни да стигнат до съгласие по какъвто и да било въпрос. Ако Алексис искаше поезия, Мариан и Андрю желаеха приключенски роман. Ако Андрю искаше история, двете му сестри пожелаваха поезия. Ако Алексис помолеше за „Спящата красавица“, тогава пък другите двама припираха за последната творба на сър Уолтър Скот. Младата жена нямаше опит с деца, но откри, че компанията на поверениците на Торн й доставя огромно удоволствие. Те бяха искрени, неуморно любопитни и способни и тримата да допускат същите гафове, които често се страхуваше да не направи и тя самата.
Междувременно лекарят идваше всеки ден, както бе обещал. От своя страна графът продължаваше да бъде безкрайно приятен, но резервиран домакин. И именно тази любезност — и резервираност — караха гърлото на младата жена да пресъхва и очите й да горят от сдържаните сълзи след всяка среща. След бурната им среща на стълбището, в погледа на Торн не бе съзряла нищо повече от вежливост. Понякога й се струваше, че дори физически изглеждаше по-различен. Като че ли бе изчезнал всякакъв намек за емоции и страст и от време на време Индия се питаше дали буйният им сблъсък не бе плод единствено на нейната фантазия.
С всеки следващ час я обхващаше все по-отчаяно желание да се махне от дома му. На втората нощ, когато старите й сънища се върнаха с разтърсваща сила, тя разбра, че не можеше да отлага повече тръгването си.
Бягаше като обезумяла.
Преследваха я коне, наобикаляха я от всички страни, цвилеха диво из побъркания град. Надалеч се чуваше гърмът на топовете на Наполеон, наредени шест на един срещу войските на Уелингтън. Ранените вече започваха да прииждат в Брюксел, бледи и изтощени, покрити с барут, прах и чернилка. Не бяха многословни, но и не беше нужно. В очите им имаше прекалено много думи, които носеха в себе си ужаса от бойното поле.
Мъжът, когото Индия чакаше, не се появяваше. След като в продължение на дълги часове бе помагала на ранените, налягали в импровизирани палатки, младата жена най-после се бе прибрала и се бе свила на пейката край малкия прозорец, от който се виждаше една от най-оживените улици. И тук бе заспала.
А сега, почти две години по-късно, преживяваше отново същия този сън с цялата му сила. Преживяваше отново нощта в една осветена от луната градина, където хората бяха излезли, за да избягат от жегата и глъчката в претъпканата с народ бална зала. Девлин я бе заварил в момента, в който тя вадеше попадналото в обувката си камъче, и галантно бе настоял да се наведе, за да й помогне да я обуе. Това бе сложило начало на магията, на онзи тип магия, която поразява човек само веднъж в живота. Докато лунните лъчи блестяха в тъмните коси на Девлин и играеха по суровите му черти, върху Индия се бе спуснала пелена от светлина, която галеше меките извивки на тялото й и подчертаваше пълнотата на устните й. Приведен пред нея с коляно върху земята, Карлайл я съзерцаваше безмълвно, поразен от буря от чувствени усещания. Цялото му тяло се напрегна от желание да я има. Извисена над него, Индия си пое рязко и пресекливо дъх, усетила трънчето, забило се в този миг в дланта й. Болката обаче беше незначителна, сравнена с натиска, който оказваше върху сърцето й някакво невидимо менгеме; в този момент бе осъзнала, че гледа в очите мъжа, когото щеше да обича вечно.
Сънят я носеше върху крилете си, припомняше й буйни откъси от седмиците, които бяха прекарали заедно в Брюксел. След това дните започнаха да преминават край нея като в мъгла. Младата жена се изви рязко при спомена за мига, когато се бе взряла в тревожния поглед на своята хазяйка. „Извинете — бе рекла на своя припрян френски тя. — Някакъв офицер иска да ви види.“