Индия бе полетяла надолу по стълбите, само за да спре рязко, когато видя пред себе си не Дев, а един от неговите колеги.
Очите му блестяха, лицето му бе покрито със сажди, но въпреки това офицерът взе ръката й и я целуна галантно. „Разполагам само със секунда — бе рекъл с извинителен тон той. — Трябва да тръгвам веднага след това. — Пръстите му увеличиха натиска си върху ръката й. — Съжалявам, но той искаше аз да ви кажа, ако се случи нещо. Аз бях с него, когато започна нападението. Видях коня му да пада, а после сабята да пронизва гърдите му. Никой не би могъл да оживее след подобно раняване.“
Ушите й забучаха диво. Стаята внезапно започна да се накланя. В следващия миг всичко около нея потъна в мрак.
Сега, както през толкова много нощи преди това, Индия отново преживяваше същия ужас от загубата на човека, на когото бе отдала сърцето и живота си. Спомените я бяха приковали към леглото, докато тя протягаше сляпо ръце към едно бъдеще, което никога нямаше да има, и щастие, което не можеше да забрави.
Скрит в полумрака, Девлин Карлайл наблюдаваше как Индия се мята неспокойно в съня си. Беше покрит с прах и уморен от дългите часове върху коня, но не устоя на изкушението да й хвърли един поглед преди да отиде да си почине на свой ред. Прекара ръка през косите си; намръщи се на неустоимото си желание да я вземе в обятията си. Топлината на тялото й щеше да му подейства успокоително.
Девлин обаче знаеше, че не трябва да си позволи да я докосне отново. Вече на два пъти едва не се бе издал. Всяка следваща грешка щеше да изложи и двама им на още по-голяма опасност, а с тях и интересите на тяхната страна.
Но, Господи, как само я желаеше! Нуждата да я притежава както винаги досега бе голяма. Желанието пулсираше в него, горещо и примамливо. Можеше да подуши топлото й ухание във въздуха, нещо, което напомняше виолетки и съвсем слабо — градински чай.
На една от колоните на леглото висеше изпомачканата й сламена шапка с бяла ленена лента на периферията. Колко типично в неин стил беше тя! Красиво изработена, с елегантни пропорции; всичко бе премерено така, че да бъде удобно за употреба.
Ставаше му все по-трудно да се бори с изкушението. Приближи се още, взе неспокойните й пръсти и притисна устни към дланта й; искаше му се да направи много повече от това.
Но не можеше да си го позволи. Изтощението намаляваше силата на волята му.
Хвърли един последен, изпълнен с копнеж поглед, после се обърна, загърби собствените си мечти и изчезна в нощта така безшумно, както се бе появил.
Луната приличаше на крехка сребърна дъга между полюшващите се завеси, когато Индия се събуди. Чувстваше се изтощена, изпитваше леки болки по цялото тяло. Изправи се бавно до седнало положение, потривайки очи, като опитваше да се освободи от нападналия я рояк спомени.
Някъде отдолу се чуваха гласове. След малко младата жена разпозна ниското буботене на Торн, по-рязко от обикновено. Приближи се до вратата и се заслуша напрегнато.
— Но аз не разбирам защо не. Сега сте свободен. След като проклетата война приключи вече всичкото ви време е свободно.
— Може и така да е, но вашият съпруг е в гроба едва от три седмици, миледи.
— Какво значение има от колко време е мъртъв Фредерик? Никога не съм го обичала, ако имате това предвид. Хайде, милорд. Ще бъде незабравимо. Целунете ме и аз ще ви покажа.
Женският глас звучеше бавно и страстно.
Индия се намръщи; знаеше, че е чувала този глас и преди. Опитваше да го идентифицира точно, когато дочу лаконичния отговор на Девлин.
— Много е късно, лейди Марчмънт. Красотата ви е очевидна, но съм сигурен, че можете да намерите много други мъже, които ще приемат с радост великодушното ви предложение.
Младата жена чу потропване на крак, последвано от трясъка на разбит порцелан.
— Не искам никакъв друг мъж. Искам вас, Торн. А аз неизменно получавам онова, което желая — измърка графинята.
— Не и този път.
— Така ли? Ще видим.
Последва зноен смях и шумолене на коприна.
Огън изпълни очите на Индия. Така значи — прочутата лейди Марчмънт бе спряла погледа си върху Торнуд. Доколкото зависеше от Индия, красивата вдовица щеше да остане разочарована от резултатите на тазвечерните си усилия.
Мрачно усмихната, младата жена вдигна полите на роклята си и се залови на работа.
— Хайде, Девлин, не може да не изпитваш поне известна симпатия към мен. Аз съм млада, страстна жена. Останах самотна и съкрушена след смъртта на съпруга си.
Събеседникът й се засмя мрачно, като опитваше да се дръпне от хватката на силните й пръсти.
— Съмнявам се, че някога сте оставали самотна, миледи. Всъщност дори мисля, че мъжете чакат в редичка, за да се доберат до вашето благоволение.