Ако направеше нещо повече сега, щеше да покрие със срам и двамата.
Така поне си казваше Торн — и опитваше напразно да накара сгорещеното си тяло да му повярва.
Погледът му беше непроницаем, когато я пусна и се изправи бавно. Първоначално младата жена не разбра какви са намеренията му. Очите й се разшириха, болка и несигурност помрачиха красивите им сивосини дълбини.
— Дев? — Гласът й беше по-скоро едва чута въздишка. — Къде отиваш?
— Късно е. — Кой знае как Девлин успяваше да говори с приемлива яснота. — Сигурно си изтощена, а аз трябва да възвърна самообладанието си. Онова, което направих, беше пълна лудост. Вие сте гост под моя покрив, лейди Деламиър.
— Аз съм твоя съпруга!
На лицето на младия мъж потрепна мускулче.
— Така казваш ти.
— Все още ли не искаш да го признаеш?
— Аз съм мъж, просто мъж. Тук, в мрака и на лунната светлина, за малко не се възползвах от теб.
— Ти просто взе това, което ти предложих по своя воля и с любов.
— В такъв случай ти си по-глупава дори от мен самия.
Торнуд затвори очи, като се стараеше да избяга от образа й. Спомените му обаче бяха детайлни, по-жестоки от действителността. Косите й бяха разпилени на златисточервени вълни върху възглавницата. Гърдите й бяха налети и твърди, гладни за докосването на устните му. Девлин знаеше точно как щеше да реагира тя на допира му. Щеше да изстене, да се размърда и да се разтвори за напращелия му член; щеше да го посрещне охотно, за да сложи край на нуждата й.
На челото му блестяха капчици пот.
— Да, желая те. И това желание ме прави най-големият сред престъпниците — заяви рязко той. — Желанието ме кара да правя предположения за някакво минало, което не помня.
Индия се отдръпна назад; гласът й потрепваше.
— Дори сега ли не си спомняш нищо?
— Нищо. — Лицето му все едно че беше изсечено от гранит, половината осветено от луната, половината — изчезнало в мрака. — Вие сте много красива, лейди Деламиър. Тялото ви може да се превърне в смъртоносно изкушение за всеки мъж. Страхувам се, че това е единственото ми извинение.
Младата жена сви длани в юмруци. Отдръпна се от него, с подивели от болка очи. Хладният блясък в очите му я накара да вдигне ръце, за да прикрие голотата си.
— Излез оттук! — заяви тя, с побледняло от шока лице.
С право беше вбесена, мислеше с горчивина Дев. Беше извършил непростимото, беше мислил немислимото и неизразимото. И не можеше да даде никакво обяснение, не и сега, когато то щеше да бъде от най-голяма важност.
Не и преди да намери изгубените диаманти на Наполеон и да спаси своята страна от нова война.
Затова той се поклони студено, с безизразно и сурово като въпросните скъпоценни камъни изражение. Знаеше, че ако остане, щеше да й причини още по-голяма болка.
В сляпото си желание да я отърве от мъчителното си присъствие, младият мъж не забеляза първите сълзи, които се разпиляха като хладни диаманти по бузите на неговата любима.
Час по-късно Девлин стоеше напрегнато пред камината, вперил поглед в танцуващите пламъци. Мислите му бяха все така мрачни, както и в първия миг, в който бе дошъл, когато драскането на малки пръстчета по вратата на библиотеката го накара да вдигне очи.
Алексис се поклащаше нерешително от крак на крак, стиснала здраво под едната си мишница овехтялата кукла.
— Съ… съжалявам, че те притеснявам, татко. Т.е., ваше височество. Но реших, че ще искате да знаете.
— Да знам какво, Нарцисче?
— Че тя си тръгна.
Торнуд се спусна към вратата, смръщил чело.
— Тръгна ли си? Кой си тръгна? Това да не е пак някой от твоите въображаеми натрапници?
— Не, тя беше. Красивата дама — уточни нетърпеливо момиченцето.
— Лейди Деламиър?
Девлин се наведе над детето.
— Точно така. — Алексис изви глава. — Защо сега си с други дрехи, а не с онези, с които те видях преди малко? Целият си прашен. — Вдигна ръка и докосна челото му. — А и белегът над веждата ти го няма.
Младият мъж преглътна напиращата в устата му псувня.
— Това е просто резултат от играта на светлината, Алексис.
Момиченцето се намръщи, като опитваше да види под тъмния кичур коси, закрил челото му.
— Но аз не видях белега.
Торнуд повдигна с длан лицето й към своето.
— Как разбра, че лейди Деламиър си е отишла?
— Видях я. Беше наметнала една от старите пелерини на Мариан върху раменете си. Наблюдавах я откъм стълбището, когато си тръгна. — Детето помълча за момент. — Плачеше.
Девлин стисна още по-силно зъби. Вдигна Алексис на ръце и я понесе към стаята й.