— Какво мислиш, че правиш?
— Подлагам на изпитание решимостта ви, милорд. Та нали ме уверихте, че самоконтролът ви е абсолютен. — Очите й блестяха и опровергаваха грижливо постигнатото спокойствие на тона й. — Така ли е в действителност?
Дланта й се промъкна към тъмните му коси.
— Недей — промълви дрезгаво Торн.
— Къде е всичкият този прекрасен самоконтрол, за който разправяше?
Това бе необмислено и опасно, но в момента на нея не й пукаше. Единственото, което я интересуваше, бе жаждата й да види как самоконтролът на този мъж се пропуква. Може би тогава щеше да зърне истинското му аз, скрито под слоеве резервираност.
— Не надценявайте късмета си, миледи.
Гласът му беше като гранит.
— Страхуваш се, че няма да успееш?
— Не прави това. Така само ще накараш и двама ни да съжаляваме.
Индия обаче вече бе турила капаците върху ушите си, безразсъдна както всички представители на рода Деламиър. Тя беше почти с лице към него, седнала напреки в скута му. Бавно наведе глава, докато лицето й се озова на сантиметри от неговото. Впери поглед в устата му, добре очертана на лунната светлина и сенките. Безмълвно повдигна ръка към гърдите на своя любим.
В този момент планът й започна да дава заден ход, тъй като всеки жест пробуждаше в нея спомени за разгорещените удоволствия, на които я бе научил преди толкова месеци в Брюксел. Преди да осъзнае в каква голяма опасност се намира, тя вече бе изгубила. Онова, което бе започнало като дръзка провокация в крайна сметка се превърна в неукротимо желание.
Погледите им се срещнаха.
— Нямаш представа какво вършиш.
— Много добра представа имам.
— Така ли мислиш? — отвърна пресипнало Торн. Отпусна длан, откри прохладната линия на шията й и плъзна пръсти надолу по нея. Сред напрегнато мълчание си проправи път през слоевете муселин, докато усети топлината на налята, жадна за ласки гърда. Младата жена се раздвижи неспокойно до него. В това време той я разголи още повече за ненаситния си поглед. — Все още ли мислиш така? И това ли искахте от мен, миледи?
Този път в гласа му усети не само желание, а и гняв. Като през мъгла Индия си даде сметка, че бе прекалила.
За момент изпита страх. Бяха сами във файтона, на някаква пуста лондонска улица. Не можеше да се надява на нечия помощ. Всичко обаче й се струваше за предпочитане пред тази празнота. Заслужаваше си да преживее следващите сто години в мъки, но да има тази нощ, в която да знае, че той не я бе забравил.
— Все още ли имаш настроение да викаш опасността?
Точно така се чувстваше тя. И, Господ да й е на помощ, беше в настроение да го има. Така че тя не се отдръпна нито от пръстите му, нито от устните, които ги следваха.
Внезапно се озова огъната върху ръката му, когато устните му обхванаха едното й зърно. Тя изпъшка; желанието я прониза като вихрушка и я остави омаломощена и пламнала.
А Торн чувстваше прекрасно това. Подобно на ловец той обмисляше предварително всеки свой ход, забелязваше всеки момент на слабост в нея. Само с едно движение дръпна роклята й още по-ниско. Ненаситните му устни я хапеха лекичко, караха я почти да вика.
— Щом искате опасност, опасност и ще получите, миледи.
— И… твоята памет ли?
— По дяволите паметта — отвърна дрезгаво младият мъж. — Може би искам онова, което е имал той, онзи мъж, когото не помня. Може би това ми е нужно повече, отколкото би могла да си представиш.
Дланите му мачкаха ханша й. Миг по-късно и ленът, и батистата бяха премахнати от пътя му и той се озова директно пред нейната страст, нежна и отстъпчива под пръстите му.
— Дев, не. Не, докато помежду ни не се появи нещо повече от докосването. Не и преди да си си спомнил.
— Прекалено късно е, миледи. Може би докосването е единственият начин, да върнеш онзи непознат, когото си познавала.
Преди всички онези дълги месеци той бе нежен, сдържан, търпелив, докато й помагаше да се приближи стъпка по стъпка до разбирането на собственото си тяло и всички степени на желанието.
Сега от търпеливия учител нямаше и помен. В тялото си Индия усети ядната линия на неговото желание и разбра, че това не беше учител, а мъж. Мъж, лишен много дълго от близост. Тя самата го желаеше прекалено силно, за да спре сега. Неговото безразсъдство подклаждаше нейното, което и без това обикновено бе съвсем близо до повърхността, готово да изплува всеки момент. Почувства устните му върху шията си, последвани от прекрасно леко ухапване на зъбите му, които оставяха любовни знаци по кожата й. Ръцете й политнаха към врата му и започнаха да се борят с копчетата, които деляха телата им.
Дев обаче беше по-силен. Той разтвори бедрата й, изпъшка тихо, когато усети опияняващата, влажна топлина на нейната възбуда.