— Мили Боже — промълви прегракнало младият мъж.
Тръпка разтърси Индия. Всичко извън файтона — тракането на колелетата, стоновете на вятъра, цвиленето на конете — всичко остана някъде надалеч, пометено от чувствената мъгла, която се бе спуснала над нея. Струваше й се, че се е озовала в някакъв свят на тъмнина и усещания. И тъй като ласките на Дев бяха нежни и бе лишена прекалено дълго време от тях, тя не им се съпротивляваше.
Някъде в мрака се чуха два удара на часовник. Това възкреси в съзнанието на младата жена спомена за един друг часовник, когато двама влюбени стояха и се вслушваха в отмиращия звук на последния удар, здраво сплели пръстите на ръцете си.
— Ще се върна — бе прошепнал Девлин. — Ще те открия, моя неразумна Деламиър, дори ако за това се наложи да мина покрай самия Наполеон.
Младата жена мислеше за тези пламенни слова, вперила поглед в полускритото от мрака лице на Торн. Мили Боже, ами ако това беше вярно? Ами ако той не си спомнеше никога? Какво щеше да стане, ако нейният Дев изчезнеше завинаги и оставеше след себе си само един мъж със своя образ?
— Престани — възкликна буйно тя и отблъсна ръцете му, макар тялото й да не бе съгласно с логиката на нейните мисли. — Не мога, не и по този начин.
Девлин стисна челюсти.
— Да, можеш. Така и аз ще мога да видя какво точно съм изгубил. Ще мога да чуя страстните ти викове. Прекалено дълго очаквах това.
Суровият му тон я накара да потръпне. Този глас сякаш принадлежеше на непознат, а в същото време ръцете му се промъкваха бавно на невероятни места. Как можеше да му позволи подобни ласки? Това щеше да покрие със срам паметта на мъжа, когото бе обичала.
— Не, не по този начин. Не и с теб… като с непознат.
Девлин изруга. В следващия миг пръстите му замръзнаха на място, макар да не се отделяха от нея.
— Непознат ли? — Изсмя се с горчивина. — Но аз още от самото начало ти казах кой съм. Аз съм и в същото време — не съм Девлин Карлайл. Аз съм просто мъж, миледи, попаднал под твоя чар, омагьосан от нежната ти страст. Но ще спра — продължи мрачно той, — ако ми кажеш, че искаш това. Ако ме убедиш.
И зачака, напрегнал тяло, като контролираше внимателно дишането си.
Индия усети издутия му до пръсване член и си даде сметка, че в действителност той не успяваше да се контролира толкова, колкото си даваше вид. В този момент забеляза, че бе поставил ръката си в изключително неудобно и вероятно доста болезнено положение, за да предпази хълбока й от издатината в средата на стената на файтона. Беше го направил по собствена воля, заради нея, въпреки болката, която му причиняваше.
Може и да беше непознат, но той я бе защитил без колебание, без коментари.
Който и да беше този човек, той нямаше да й причини мъка. Беше честен, беше почтен.
Тогава в нея се обади някакъв последен остатък на разума. Индия потръпна, пришпорвана от желанието и от нещо много по-дълбоко от желание. Това може би бяха спомените, колкото мъчителни, толкова и прекрасни, или пък копнежът на едно сърце, срещнало своята половинка. Може би причината нямаше значение.
Младата жена простена тихо и се размърда под дланта му.
Точно този знак бе чакал Торн. Със светнали очи проникна дълбоко в нея; всяка секунда бе заредена до полуда с удоволствие и с безкрайно мъчение.
— Искам те! — промълви пресипнало той. — Тук и сега. Искам да бъдеш нежна и страстна с мен, като излязла от най-бурните мечти на някой мъж. Но това няма да е достатъчно за теб, нали? Ти винаги ще искаш отговори и спомени, които не мога да ти дам. — Стисна зъби, а очите му пламнаха от страст. — Може би този спомен е единственото, което ми е нужно.
Палецът му откри малката пъпка на нейното желание.
Индия извика веднага. Тялото й потрепера, пометено от ослепителна вълна от страст. Той не преставаше да се движи, нежен и опитен. А тя се увиваше около него, приемаше безумното чудо, което нарастваше все повече и повече, докато обхвана цялото й тяло, приело тъмните ласки на някакъв непознат точно така, както тя бе приела него и ослепителната страст, на която я бе научил със съзнанието, че неизвестно защо и как, с него тя беше в безопасност.
Дори тогава, когато кръвта на рода Деламиър кипеше във вените й и последното нещо, което искаше, бе да бъде в безопасност.
Мъжът стоеше в мрака и гледаше към притъмнялата стая на втория етаж. Стаята бе залостена и завесите — спуснати. Светлините в голямата къща угасваха една подир друга. Той обаче все така не помръдваше. Мислите му бяха черни, устата — изпъната в права линия.
Това все още не бе свършило, беше готов да се закълне. Пръстите му пречупиха розата, която бе донесъл от претъпканата с народ бална зала; яркорозовите й листенца му напомняха за млечнобелите бузи на Индия Деламиър.