Индия си пое бавно и дълбоко въздух, като мачкаше с пръсти дантелените пердета.
— Не мога. — В очите й отново блеснаха сълзи. — Не мога да говоря за това, бабо.
Белите вежди на херцогиня Кранфорд се повдигнаха заплашително.
— Поканите са изпратени, Индия. Петстотин лондончани очакват да се запознаят с теб идната седмица.
— Не мога да дойда, бабо. Не съм готова.
— Имаше повече от година да оплакваш този мъж, Индия. През цялото това време те наблюдавах и се притеснявах, но не казвах нищо. Мисля, че на това трябва да се сложи край. Който и да е бил той, няма да се върне.
— Мъж ли? Не разбирам за какво говориш — отвърна твърдоглавата й внучка.
Херцогинята изсумтя.
— Само един мъж може да те накара да изглеждаш така покрусена и да отнеме смеха ти. Някой е пленил сърцето ти, момиче, и не се опитвай да твърдиш противното. Но вече е време да започнеш отново да живееш. Дължиш го на твоето семейство и на самата себе си, Индия. Достатъчно време прекара потопена в тъга.
Младата жена се загледа през прозореца. Зелените поляни на Суолоу Хил бяха побелели от цветовете на крема. Тук осем поколения Деламиър бяха подкрепяли своя сюзерен, бяха преследвали дивите си ексцентрични мечти и бяха оставили света в известен смисъл по-богат, отколкото при появата си в него. Дали и тя щеше да направи същото?
Индия прокара длан по кадифения си маншет.
— Това си казвам и аз всеки ден, бабо. Може би дори още по-често. Но тогава чувам някакъв глас или виждам сянка… и внезапно се връщам отново на последното парти на лейди Ричмънд в Брюксел. Покрай мен преминават екипажи и войници бързат да догонят полка си. Изглежда не мога да забравя. О, знам, че той не ме обичаше, защото му бях скъпа. — Постави ръка върху прозореца, забравила за безценния атлаз, обгърнал стройното й тяло, безразлична както винаги към гледката, която представляваше с гъстите си лъскави коси и бялата като каймак кожа. — Струва ми се, че ме мислеше за смела. Но аз не съм смела. Напоследък като че ли не ми е останал кураж да направя каквото и да било. Не мога да отида у лейди Джързи и да бъбря за последната необмислена постъпка на принца-регент, сякаш не се е случило нищо. Аз се промених, бабо. Всичко се промени. — Очите й потъмняха от спомените. — След Ватерло пренасяха ранените с каруци, платформи и товарни коли. Нямаше чисти превръзки, нито легла, нито дори храна като хората. — Индия потръпна, пренесла се отново в тъмното минало. — Работехме в продължение на часове без прекъсване, губехме повечето от тях, но все пак успявахме да спасим някои, борехме се да извършим малкото добро, което зависеше от нас. И през всичкото това време непрекъснато се надявах — и се молех — да видя един мъж да се показва от цялата тази пушилка, прахоляк и хаос. Да върви както обикновено — бързо и наперено усмихнат. — Гласът й секна. — Но той не се появи, бабо. Нито тогава, нито в последвалите безкрайно дълги седмици. Сега нищо няма да бъде същото за мен.
Младата жена избърса сълзите, които бе крила прекалено дълго време.
— Ела тук, невъзможно дете — Херцогинята привлече своята внучка в обятията си. — Защо досега не си ми казала това?
— Не можех. Всичко стана толкова… толкова бързо. А когато мъжът, за който ти говорих, не се появи, не можех да понеса да обсъждам случилото се. С когото и да било.
— Сладкото ми скъпо момиче — произнесе дрезгаво възрастната жена, като галеше косите й. — Страхувам се, че си станала жена по възможно най-трънливия път. Но трябва да погледнеш фактите в очите. Този човек вече го няма. Целият живот е пред теб, колкото и невъзможно да ти се струва това сега. Трябва да откриеш нови радости и нови предизвикателства, за които да живееш, чуваш ли ме? — Херцогинята се стараеше да говори със строг тон. — Дължиш го на самата себе си и на онези, които те обичат. Дължиш го и на очарователния младеж, който очаква да грабнеш сърцето му и да преобърнеш живота му, когато се появиш в балната зала и го омаеш.
— Не и за втори път — отвърна тъжно Индия. — Никога вече.
Знаеше, че тази дива, сляпа страст бе останала завинаги зад гърба й. Баба й обаче имаше право — имаше дълг към своето семейство и към себе си.
Така че щеше да отиде в Лондон. Щеше да носи подбраните бижута на майка си и да посети всички балове и празненства, които херцогинята уреди в нейна чест. Ако някой почтен човек от подходящо семейство поискаше ръката й, щеше да се съгласи, ако приемеше, че сърцето й нямаше да участва в сделката.
Защото Индия Деламиър знаеше, че вече нямаше сърце за даване. Не и след като го бе дарила на Девлин Карлайл.