— Още две седмици, Торнуд, само за толкова те моля. — Уелингтън погледна своя посетител. — Трябва да се връщам на континента, а след това може да стане прекалено късно за всичките ни умни планове.
— Добре тогава. Две седмици за да успеем или да се провалим. — Графът вдигна чашата си. — Да пием за нашия успех и за объркването на неприятелите ни.
Кристалните съдове издрънчаха и двамата мъже ги пресушиха на един дъх. В този миг погледите им бяха станали сурови; в тях се четеше споменът за барут, кръв и кал, в която шляпаха краката на сто хиляди човека.
Девлин се изкашля пръв.
— Мога ли да изкажа поздравленията си за впечатляващата ви поява на неотдавнашния бал у лейди Джързи?
Генералът повдигна смръщено вежди.
— Какво знаете по този въпрос?
Торн се поклони ниско, жест, изпълнен с лек намек за подигравка на собствената си особа.
— Не си ли спомняте грубоватата възрастна матрона, седнала до вас в края на вечерта? Говорехте за ферми за развъждане на птици в Съсекс, струва ми се, и за трудностите, свързани със снабдяването на войската с продоволствие при придвижване от място на място.
— Мили Боже, човече, да не искаш да кажеш, че си бил ти?
— А кой друг? Беше страшно забавно. Дори Иън Деламиър не ме позна. — Девлин се ухили широко. — Мисля, че и воалът помогна.
— Започвате да прекалявате, Торн. Ами ако ви бяха разкрили? — Уелингтън поклати глава. — Щяхте да провалите цялата ни работа.
— Да, но не бях разкрит. А тази вечер научих много полезни клюки. Сега вече знам кой търси изключителни скъпоценности… и кой питае повече от топли чувства към французите.
— Открихте всичко това само за една нощ? Ще ми се да знам нещо повечко за вашите методи.
— Няма нищо по-просто. Просто слушах, ваше височество. Смайващ е фактът колко много са готови да споделят хората с една стара жена, която мислят за полуглуха и порядъчно склерозирала.
— И все така отказвате да ми кажете къде сте отседнали сега, след като Херингтън се премести у вас.
Погледът на младия мъж потъмня.
— Не бихте искали да разберете, ваше височество. Нека просто приемем, че аз не… не съм това, което изглеждам.
Генералът подсмъркна полувъзхитено, полунедоволно.
— Вие винаги сте следвали вашия собствен път по вашия начин. И, доколкото си спомням, по този начин имахте най-добри резултати в Испания. Също така сте дяволски добър в дегизирането.
Усмивката на Карлайл се изпари.
— Нямах друг избор.
Взря се в прашния шинел, потънал в спомени за нерадостното си детство, за майка си, която не го обичаше и за неумолимия си баща. От малък се бе научил да крие чувствата и истинските си надежди от света. С годините играта бе станала негова втора природа, докато наблюдаваше как неразумният му баща-разсипник оставя имението да се разпада. Цялата финансова стабилност на семейството се осигуряваше от Торн и неговото планиране, макар другите да нямаха представа за това. В продължение на години бе играл своята роля, като се представяше за мързелив и безгрижен младеж, завладян от всички модерни пороци. И винаги бе имал успех в този маскарад.
До деня, в който срещна една жена със златисточервеникави коси и проницателни очи. Само за минути Индия Деламиър бе успяла да види през привидното му отегчение.
— Ами лейди Деламиър? Тя понесе зле новината за вашата смърт, страхувам се. Но няма смисъл да се виждате с нея преди края на нашата задача, Торн. В противен случай тя скоро ще разпознае Херингтън от истинския Торнуд. — Уелингтън присви очи. — Разбирате това, нали?
Девлин повдигна рамене.
— Лейди Деламиър скоро ще ме преболедува. Разполага с безкрайни ресурси, като се има предвид тълпата от нейни обожатели.
— Тя ще се омъжва, знаете ли?
Херцогът изговаряше думите небрежно, но погледът му не изпускаше лицето на неговия офицер.
Торнуд стисна ръце.
— Лонгборо?
— Така казват всички. На мен обаче тя не ми прилича на влюбена жена.
— Какво значение има любовта тук? Това е сродяване между два знатни рода — отвърна хладно младият мъж. — Да, това в крайна сметка е едно от нещата, които ние, англичаните, правим най-добре. — Повдигна рамене. — Желая всичко най-добро и на двама им. Той е един користен опортюнист, а тя се е поразглезила от всички онези мъже, които танцуват по свирката й. Сигурно ще си подхождат прекрасно — изръмжа графът.
Уелингтън понечи да каже нещо, но посетителят му посегна към шинела си.
— Трябва да тръгвам. Моята малка банда ще изгуби търпение.