Камериерката се изкашля зад гърба й.
— Да? — попита нетърпеливо графинята. — Какво има пък сега?
— Графът ми се стори някак по-различен, миледи. Като че ли нервен. Непрекъснато поглеждаше към съседната стая. Сякаш там бе скрил нещо, което не искаше да видя.
— Глупости — изпръхтя вдовицата. — Само си въобразяваш. А сега иди да ми донесеш шоколадовата напитка. Още преди трийсет минути казах на готвачката да я донесе. Ще уволня тази жена, ако в бъдеще продължава да ми се мотае така. Същото се отнася и за теб — озъби се в заключение лейди Марчмънт.
— Да, миледи. Веднага, миледи.
Прислужницата се поклони припряно и хукна към вратата. Прекалено често бе понасяла нервните пристъпи на своята господарка, за да рискува да стане обект на още една атака. Прекрасно знаеше, че когато графинята изпадне в подобно състояние, можеше да направи всичко.
Абсолютно всичко.
— О, Андрю, какво страхотно приключение!
Алексис плесна щастливо с ръце, докато каретата ги отнасяше към тяхната цел заедно със стотици други файтони към мястото, откъдето скоро щеше да започне шоуто.
Но Индия вече се вълнуваше от съвсем други мисли, относно идеята й да доведе тук децата. Наоколо гъмжеше от всевъзможни каруци, фургони, двуколки и зрители от кол и въже. Джебчии с проницателни погледи се блъскаха в дами със съмнителни добродетели, пияни лордове и шумни селяни.
Младата жена оглеждаше тревожно безделниците и зяпачите с вълчи погледи.
— Днес не е най-подходящият ден за наблюдение на излитането. Може би е по-добре да си тръгваме. Времето не е много сигурно, а пред нас има толкова много карети, че няма да виждаме нищо.
И трите деца възкликнаха като едно в знак на протест.
— Има пътека. — Андрю посочи към мястото, оставено току-що от изтеглилата се селска каруца. — Със сигурност можем да се доберем до него.
Лейди Деламиър въздъхна. На момчето явно страшно му се искаше да види този полет. Само едно чудовище можеше да му откаже подобно простичко удоволствие.
— Добре тогава. Но не трябва да излизате от файтона. Ще накарам кочияша да го завърти така, че да можете да наблюдавате през прозореца.
— Гледайте! — извика възбудено Андрю веднага щом спряха. Над дърветата към небето се издигна яркооцветен балдахин от коприна. — Надуват балона. Моментът е много опасен.
— Защо? — заинтересува се Алексис, като се завъртя на мястото си.
— Защото използваният газ е изключително леснозапалим.
— Леснозапа… какво означава това?
— Това, дяволче, означава, че цялото съоръжение може да избухне всеки момент.
Момиченцето се плъзна по-близо до брат си.
— Ще сдържам дъха си.
На Индия й мина същата мисъл през главата. Всъщност бе излъгала Торн за опита си с този род неща; дотук всичко бе все още само една мечта. А сега, при вида на нарастващия балон, кръвта във вените й започна да се вълнува. Така копнееше да се издигне безмълвно, напълно освободена, над хълмовете и препятствията.
В този момент чу името си, произнесено от някаква особа в бродирана с рози ярка пурпурна жилетка.
— Мънк, ти ли си това?
— Същият. Не сме очаквали да те видим тук.
Зад виконта, като държеше със завидно умение юздите на двуколката в ръце, седеше мъж, чиито екзотични скули и мързелива усмивка й се сториха много познати.
— Какво правиш тук, Конър Маккинън? — усмихна се тя на загадъчния приятел на по-големия си брат Люк. — Помнеше приключението, при което те бяха освободили Люк и съпругата му от негодника, който искаше да види брат й мъртъв. — Само не ми казвай, че летенето с балон те интересува.
— Мен — не, миледи. Аз бих избрал тесте карти, а ако ме питат — по-добре да вали по цял ден, за да не е възможно да си играят с тези измишльотини. Тук съм, за да държа под око Мънктън.
Спътникът му в пурпурната жилетка започна да пръска слюнка наоколо си.
— Как ли не! Трябваше да те насиля да… — Изсумтя възмутено, когато смарагдовозелените очи на Конър светнаха развеселено. — Негодник. Прекара прекалено много време в морето, там ти е проблемът, Маккинън. — Виконтът огледа почернелия от народ склон. Предполагам, че не си виждала Торн? — попита небрежно той.
Усмивката на Индия се изпари.
— Не… днес.
— Странно. Не го виждам никъде. Ако питате мен, държи се дяволски странно, откакто се е върнал. — Хвърли поглед към децата, притиснали се към стъклото на каретата. — Знаеш ли, това не е най-подходящото място за водене на цяла група деца. Тук има какви ли не хора. Но това няма значение. При нас с Маккинън ще бъдете в безопасност.