Разбира се, бе слушал какви ли не невероятни истории за семейство Деламиър. За тях говореха шепнешком и със страхопочитание. Богатството им бе неизмеримо, а примерите за тяхната ексцентричност — безброй. Не след дълго Дев бе доловил завистта в студените историйки, които се въртяха из висшето общество. Най-големият син Деламиър бе изчезнал и се бе появил чак след пет години без никакво обяснение. Херцогът и неговата съпруга не бяха по-добри; те отделяха много повече време да ровят из руините на далечни страни, отколкото за възпитанието на непокорните си деца.
А Индия?
Беше чувал за дивата наследница и за тълпите ухажори, пленени от червенокосата й хубост. Не беше повярвал на историите. В началото. Сега обаче започваше да се замисля дали все пак не бяха верни. Независимо какви бяха чувствата му обаче, той имаше задължения към тримата си повереници, които и без това вече бяха изпитали толкова много мъка.
Изражението му бе сурово, когато преметна младата жена през рамо и тръгна към коня си.
— Пусни ме веднага, Девлин Карлайл!
По гърба му се посипаха юмручни удари, но това не го спря. Мрачно усмихнат постави своята любима върху седлото и я последва върху него.
Индия не произнесе нито дума по обратния им път към Хампстед Хит. Всяка крачка на коня я караше да облегне неволно гръб в твърдата гръд на Торн. Всеки скок водеше до това, че мускулестите му бедра се притискаха интимно в нейните. Опитваше да не му обръща внимание, повтаряше си, че сърцето й бе равнодушно и празно, а той е само един непознат.
Нищо не помагаше.
Никога вече нямаше да го почувства чужд, колкото и да се стараеше. Брюксел не беше измислица. Войната не беше фантазия. Независимо дали й харесваше или не, тяхната любов се бе родила на фона на всичкия тогавашен хаос. И бе разцъфнала отново в мрака на една карета на една притихнала лондонска улица. А сега Индия се страхуваше, че никога няма да успее да се отърве от мечтата си, въпреки, че в резултат двамата само щяха да станат още по-нещастни.
Докато край тях прелитаха тъмните стволове на дърветата, а разпръснатите тук-там къщурки прераснаха в малки селца и най-накрая — в града, който се гушеше край хълмовете, младата жена чувстваше как в гърлото й се събира гореща болка. Тя затвори очи с непреодолимото усещане, че е изгубила нещо много скъпо; никога досега не бе изпитвала подобна горчивина. Веднъж вече бе изгубила този мъж и бе тъгувала в продължение на месеци за него с чувството, че и нейният живот бе приключил. След това го бе намерила отново, само за да го изгуби за втори път заради факта, че паметта му бе отнета.
Сега й се струваше, че ще й бъде отнет за трети път и вече окончателно. Той не бе човекът, когото познаваше от Брюксел, умен, великодушен, с неспокоен ум. От него нямаше и следа. Сега той бе студен, безкомпромисен и неприветлив, всичко твърде далеч от мъжа, когото бе обичала някога.
Индия бе достатъчно честна, за да признае пред себе си, че двамата нямаше да си подхождат. В рода й поколения наред се бяха раждали дръзки любители на приключенията, които се бяха радвали на опасна независимост още откакто първият Деламиър бе спечелил своята титла задето се бе присмял на заповедите на Уилям Завоевателя и се бе измъкнал от най-горещата точка на битката при Хейстингс. След това бе организирал нападение откъм тила, в основата си акт на неподчинение, който щял да му коства главата, ако в крайна сметка с далновидността си не бе спечелил боя. В резултат нейният прародител бе награден с титлата граф Девънам. През следващите столетия графската титла бе повишена в херцогска, спечелена от не по-малко безразсъден и печеливш ход в битката при Азенкур.
Не, младата жена знаеше, че никога няма да бъде щастлива с един толкова различен човек. Той трябваше окончателно да остане в миналото. Трябваше да го изкорени завинаги от мислите си.
Лицето й не издаваше никакви емоции, когато Девлин опъна юздите. Без да каже дума той я предаде на виконт Мънктън. Децата ги наблюдаваха притеснени. Индия заговори лаконично и направи не особено успешен опит да се усмихне, докато Мънк местеше замислен поглед ту към единия, ту към другия.
И тогава, с шумолене на атлаз и носеща се край нея пресищаща миризма на розов парфюм, на сцената се появи лейди Марчмънт, изключително елегантна в наметалото и с украсеното си с пера боне.