— Бабо — заяви решително Индия и кръстоса ръце пред гърдите си, сякаш за да се защити. — Не може да говориш сериозно!
Изминаха две-три секунди, преди херцогинята да вдигне рамене и да махне безгрижно с ръка.
— Може би не. Въпреки, че по мое време, момичето ми, ставаха такива неща, та косите ти щяха да настръхнат от тях.
Хокинс кимна заговорнически. През трийсетте години, в които бе работила като домашна прислужница, тя също бе видяла неща, от които очите на младата й господарка щяха да се разширят.
На Индия обаче не й беше писано да чуе тези поверително предавани от ухо на ухо разкази, тъй като в този момент на вратата се почука леко и в стаята й влезе Иън. Пълната парадна униформа подчертаваше високата му стройна фигура, широките рамене изпъваха елегантната куртка.
— Готова ли си за тръгване?
— Така мисля. Но ти със сигурност ще ме засенчиш, Иън.
В първия миг по красивото лице на брат й сякаш се появи руменина, но след това младият мъж сви добродушно рамене.
— Не мисля така, скъпа. — После присви очи. — За Бога, да не би да сте мокрили тази рокля? Екстравагантното си е екстравагантно, но не знам дали при това положение ще бъде по силите ми да отбивам атаките на обожателите.
Херцогинята изсумтя презрително.
— Не, не е мокрила нищо. Жалко, тъй като ако не направи някакво усилие да бъде забелязана, ще завърши дните си като стара мома.
Очите на внучката й блеснаха предизвикателно.
— И какво от това, бабо? Нямам нужда да се омъжвам заради парите. Материалното ми състояние е завидно, благодарение щедрото завещание на леля Орелия. Ако предпочитам да остана ексцентрична стара мома, такава и ще си остана.
За момент изглеждаше, че двете ще се впуснат в спор, който впрочем назряваше отдавна. Иън обаче се засмя, вдигна шала от норичка коприна и го метна върху раменете на сестра си.
— Няма време за спорове — заяви твърдо той. — Ще има страшно много народ, тъй като сега, след като принцът обяви че ще присъства, се очаква всеки, който е някой, да се появи във Воксхол тази нощ.
Индия кимна и хвърли за последен път поглед към високото огледало. „Приемливо“ — реши тя. Онова, което не забелязваше, бе че всъщност изглеждаше много по-добре от „приемливо“. Косите й блестяха на светлината на свещите, а кожата й отразяваше златистото им сияние. Когато се усмихнеше, лицето й светваше от оживление, което щеше да накара всеки все още несклерозирал мъж да затаи възхитено дъх.
Младата жена обаче не забеляза нищо подобно.
След като слязоха по стълбите, Иън се обърна към невъзмутимия Бийч, за да вземе ръкавиците си. В този момент иззад една от гръцките статуи се отдели някаква дребна фигурка и обви мръсните си ръчички около кръста на лейди Деламиър.
— Но какво е това? — сведе тя поглед към разтревоженото личице на Алексис.
Долната устна на малката посетителка трепереше, но в очите й светеше решителност.
— Трябваше да дойда. Графът беше толкова ядосан след случилото се днес; сигурна съм, че ти е казал някои много лоши неща. Но ти не беше виновна. След като се върнахме от разходката с противната графиня, тримата с Андрю и Мариан се събрахме да обсъдим случилото се. Опитахме да му кажем, но той отказа да говори. А после онази ужасна жена го дръпна в библиотеката и те прекараха много дълго време на затворени врати. — Момиченцето се намръщи. — Какво мислиш, че са правили? Мариан каза, че вероятно са пили шампанско и правили глупости. Андрю ми каза, че скоро ще науча нещо повече за тези неща. — Алексис вдигна поглед към Иън. — Това някаква голяма тайна ли е, как мислиш?
Младият мъж с мъка удържа усмивката си.
— Нищо чак толкова сериозно, предполагам. Но брат ти вероятно е прав. Докато не изминат още няколко години не е необходимо да се тревожиш заради глупавото поведение на възрастните.
— Както виждам, възрастните се държат повече като деца, отколкото ние. Вижте само графа — уточни момиченцето. — Веднъж е щастлив, направо най-добрият човек на земята, миг по-късно е хладен и сдържан. В началото мислех, че това се дължи на рамото му. То му причинява болка, знаете ли? И върху него има белег, който не обича да показва. Но аз не мисля, че причината да се мръщи не е в рамото. Нали не мислиш, че го хваща някоя страшна болест? — попита разтревожено детето.
„Само хронична арогантност“ — помисли мрачно Индия.
— Не, сигурна съм, че се притесняваш за нищо, Алексис. Мисля, че твоят настойник просто е притеснен от многобройните си отговорности. Както знаеш той отсъства дълго от Лондон. Представи си само колко работа му се е натрупала в това време.