— Може би дамата търси нещо друго, а не изкусно падащото от врата шалче на евентуалния си съпруг, когато решава дали да приеме или не едно предложение — заяви с убийствена ирония компаньонът му.
— Отново се правиш на дяволски умен, Пен. Това не ми се нрави. Когато изведнъж поумнееш и започнеш да говориш с този изумително хладен тон, не проумявам и една дума на всеки десет, казани от теб. Иска ми се Торн да беше тук. Той знаеше как да се оправя с теб при всяка ситуация. Бога ми, аз не знам. — Виконтът поклати глава и въздъхна тежко. — И не ми пука какво казваш. Наздраве за Торн, най-добрия приятел, който сме имали. Никога не ме е карал да се чувствам глупав. Винаги успяваше да ми заеме някоя гвинея, без най-напред да ми прочете лекция. Научи ме също така как да завържа първото си шалче за врат. — От трите изброени достойнства, последното очевидно заемаше най-видното място в скалата с ценности на Мънктън. — Наздраве в твоя чест, Девлин Карлайл, където и да си. Дяволски ни липсваш тук.
Навън, на улицата, от другата страна на тракащите екипажи, на окичените с бижута жени, на малчуганите в окъсани ризи, които стояха в очакване да зърнат аристокрацията в целия й блясък, стоеше човек и се взираше в яркоосветената бална зала на херцогиня Кранфорд.
Това бе висок мъж, загърнат в тежко наметало за езда с качулка. Погледът му беше замислен, сребристите дълбини на очите му просветваха на лунната светлина.
Около него преминаваха хора. Изпоцапани деца просеха. Човекът със сериозен вид обаче не ги забелязваше. Погледът му бе прикован в прозорците на балната зала в другия край на площадчето.
Нощният пазач го подмина, но в крайна сметка се спря.
— Изгубихте ли се? Може би сте нов в Лондон?
Човекът като че ли се пробуди. Усмихна се горчиво.
— Не съм се изгубил. Просто… отсъствах няколко месеца.
— Някакъв адрес ли търсите? Или информация за даден обитател? Някого, когото сте обичали?
Сребристите очи се присвиха.
— Разполагам с всичката информация, която ми е нужна.
Суровият му тон накара нощния пазач да отстъпи неволно крачка назад.
— Е, тогава аз си тръгвам. Явно не съм ви необходим.
Широкоплещестата фигура в сянката не отговори. Само се намръщи, все така вторачена в светлината от другата страна на градинката. Улицата бе потънала в мрак; тя приличаше на тесен проход, който сякаш разделяше мъжа от онова, което той бе преди Ватерло.
Това бе Девлин Карлайл и макар да бе оцелял, в действителност не се чувстваше съвсем жив.
Беше се завърнал и същевременно — не се бе завърнал истински. Притисна длан към гърдите си, там, където го бе пронизала сабята на някакъв френски кавалерист и го бе проснала в белгийската кал. Бе останал да лежи там два дни, преди най-после да открият тялото му.
Спомени…
Прекалено много спомени. Особено за нея.
Прихлупи шапката още по-ниско на челото си и се присъедини към бляскавата тълпа, която се носеше към Девънам Хаус. Нямаше да му бъде лесно да си пробие път през подобно множество. Очевидно цял Лондон се бе втурнал да види внучката на херцогинята.
И макар да бе изключително необмислено от негова страна, Девлин не можеше да се въздържи и да не се присъедини към тях.
Щом сви по една странична уличка, луната освети лицето му и белегът на челюстта му проблесна студено.
Белите свещи танцуваха на топлия вятър, който надипляше елегантните дантелени пердета. Въздухът бе топъл, стаята — тиха, изпълнена с уханието на рози от оранжерията на херцогинята.
Индия Деламиър потръпна, внезапно почувствала неестествен хлад, докато стоеше пред голямото огледало по долна риза. Дантела обгръщаше врата и млечнобелите й рамене. Наблизо бяха метнати дълги ръкавици от ярешка кожа и майчината й пелерина с перли и диаманти.
Знаеше, че трябва да се облича. Семейството й я чакаше долу. Шумът от екипажите бе престанал — очевидно всички гости бяха пристигнали.
И въпреки това Индия стоеше като препарирана и поглаждаше светлосивата дамаска. Бе разбрала от баща си, че великолепният атлаз идваше от далечните работилници на Китайската империя, където бил тъкан за самата императрица.
Синьото обаче я подсещаше за едно студено, безкрайно небе и за глъчката, съпровождаща движеща се армия. Караше я да мисли за Брюксел в края на пролетта — град, обхванат от отчаяно веселие, изправен на острия като бръснач ръб на войната.
Караше я да мисли и за един човек с мъжествена уста и сиво-сини очи, който я бе целунал и след това бе заминал завинаги под същото това небе.