— Както виждате, тук няма никой. — В тона на младия мъж се долавяше лека насмешка. — Може би ще желаете да ви съпроводя до масите със закуски и напитки?
— Надали ще бъде необходимо — озъби се графинята. — А аз ще го намеря, можете да разчитате на това.
И чакълът заскърца под пантофките й. Отдалечаващият се смях на Иън извести тръгването му.
На лейди Деламиър й се струваше, че мълчанието я притиска. Тогава дочу гласа на своя любим, подобен на полъх на пролетния вятър в зелена ливада.
— Желая те, Индия! Господ да ми е на помощ, желая те!
Пръстите му я стискаха.
Целувка? Така го правеше, че никога не й омръзваше. Тялото му я натисна отново към оградата, гръбнакът й се изви като лък под ръцете му, бедрата й се разтвориха под напора на неговата страст. Не опитваше да се съпротивлява — знаеше, че желанието бе по-силно от волята й. Вместо това се впи в него; собственият й самоконтрол бе разклатен не по-малко от неговия. Беше убедена, че никога нямаше да й причини нещо лошо. Гневът, който се излъчваше от мощното му тяло, бе предназначен само към него самия, задето не бе съумял да пречупи желанието си.
А в този момент единствената мисъл на Индия бе насочена към това как да увеличи още повече същото това желание.
Младата жена изви шия. Докосна с езика си устните му и в отговор пръстите му веднага я стиснаха по-здраво. Плътта им се срещаше, бореше се, съединяваше се, докато започна да й се струва, че ще умре от горещината, обхванала тялото й. Желаеше го и бе прекалено честна, за да го отрича. Напрежението във всяко негово мускулче говореше красноречиво, че и той изпитваше същото. С присъщия за жените инстинкт Индия усещаше, че не само изгубената памет го караше да страни от нея.
Може би някоя нова и опасна мисия, която бе повикан да изпълни?
Погледът й потъмня; бе решила да използва най-доброто си оръжие, за да си отговори на този въпрос. Отметна назад глава и му предложи извивката на шията си.
— Индия, недей. Опитвам се да спра. Заради двама ни.
— Не. — Пръстите й погалиха устата му. — Не още.
„Никога.“
Той я стисна и зацелува яростно голата кожа, която му бе предложила. Поколеба се само за миг пред млечнобялата й гръд; секунда по-късно устните му се затвориха около фината копринена бариера. Всички звуци наоколо бяха заглушени от бесните удари на сърцата им и дивото препускане на кръвта във вените.
Младата жена не даваше и пет пари за тайните мисии и сложните задължения, които можеха да изложат на опасност живота на нейния любим. Единственото, което я интересуваше, бе допирът на плъзгащите се по тялото й длани. Единственото й желание бе да се убеди, че той помни онова, което бяха преживели заедно и да разбере дали могат да изпитат отново подобна радост.
Девлин очевидно я искаше.
Очевидно имаше нужда от нея. Повече от очевидно той бе почтен също като двамата й братя и твърдоглав като стария петел, който тероризираше всички живи същества в имението им в Норфолк.
Усмихна се мрачно, със съзнанието, че начинанието й вървеше към своя успешен край. Усети пръстите му да се пъхат под раменете на роклята й и да се промъкват надолу.
Коприната потрепера и откри достъпа към голата й кожа. Най-после щеше да получи чакания отговор. Помежду им нямаше да има повече лъжи.
В този момент дъхът й секна. Негодникът бе открил диаманта, скрит дълбоко под едната й мишница. Дяволите да го вземат този човек!
— Девлин, спри! — изрече дрезгаво тя.
Но той не я послуша. Разтвори устни, търсейки устата й. Езиците им се сляха. Младата жена усещаше тялото му подобно на опъната от желание струна, а сърцето му биеше диво, в унисон с нейното собствено.
Тогава пръстите му се затвориха около диаманта; той беше негов.
В същия миг другата му длан обхвана жадната й за ласки оголена гръд.
Индия замря на място, тялото й трепереше, цялото й същество потръпваше в безумен порив от гняв, желание и объркване. Как успяваше този мъж винаги да разпали в нея подобен ураган от емоции? С всеки друг представител на неговия пол тя оставаше хладна, спокойна и безпристрастна.
Устните му си играеха с чувствителната й кожа. Девлин се засмя тихичко.
— Като че ли открих моето съкровище — прошепна той. — А сега мисля, че е време да го огледам по-подробно.
Още едно подръпване и коприната се отдели от потръпващата плът на своята притежателка.
— Красива си. — Пръстите му се движеха в кръг около съвършената, подобна на корал, ареола. — Бях забравил…
Преглътна ругатнята, която напираше да излезе от гърлото му.