Выбрать главу

Лейди Деламиър бе готова да се закълне, че Конър знаеше още доста неща по този въпрос, но вече познаваше достатъчно мълчаливия приятел на брат си, за да е наясно, че той щеше да й разкрие единствено онова, което избере сам.

— А какво ще кажеш за този диамант? Той от Бразилия ли е?

— Вероятно — не. По-скоро от Индия. Най-известните диаманти са оттам: „Кохинор“, „Диамантът на надеждата“, „Санси“ и, разбира се, „Конде“.

— Къде би трябвало да отида, Конър, ако искам да продам… или да купя подобна скъпоценност?

— На улица „Монтегю“. Най-вероятно в бижутерията „Ръндел“, но „привилегията“ да пазаруваш в този „магазин за избраници“ ще ти струва доста солено. Защо?

— Просто питам.

Младият мъж присви очи.

— Чух какво е станало снощи във Воксхол. Не предполагам, че случилото се има нещо общо с този диамант, нали?

Изражението на неговата домакиня беше олицетворение на невинността.

— Какво те наведе на подобна идея?

Маккинън поклати глава.

— Ти би излъгала дори самия крал, нали?

— Само ако е крайно необходимо — отвърна тихо Индия. — Значи „Ръндел“, казваш, но може и друг бижутериен магазин. Благодаря ти, Конър.

Силните му пръсти стиснаха китката й.

— Стой далеч от това, Индия. — Погледът му бе много мрачен. — Хората, които притежават подобни скъпоценности често не живеят достатъчно дълго, за да им се порадват. Всичките тези огньове и блясък могат да разпалят ужасна алчност.

— Да не искаш да кажеш, че камъкът е прокълнат?

— Нищо подобно не казвам. Онова, което твърдя е, че човешкият мозък може да бъде прокълнат — прокълнат с алчност. Камък с подобен цвят и блясък може да влуди едно по-нестабилно съзнание. — Взря се за момент в лицето на лейди Деламиър, а след това въздъхна. — Тъй като виждам, че си твърдо решена да научиш нещо повече за камъка, ще дойда с теб. Какво ще кажеш за два часа?

Индия понечи да протестира, но в този момент се сети, че Конър можеше да бъде не само очарователен, а и непреклонен.

— Чудесно, два часът ще свърши прекрасна работа.

Когато приятелят на брат й се тръгна няколко минути по-късно, той бе напълно спокоен.

Конър, естествено, не можеше да знае, че младата жена възнамеряваше да излезе поне един час преди неговата поява в два следобед. А за да бъде съвсем сигурна, че ще го обърка напълно, когато пристигне, Индия изпрати бележчица на Торнуд, за да го помоли да дойде в същия час. Докато двамата привършеха със споровете и си изясняха положението, тя вече щеше да бъде на безопасно разстояние от тях.

* * *

Един от часовниците удари един часа. В същия момент някакъв елегантен младеж в модни кожени бричове и безупречно ушит жакет заслиза по стълбите на дома на семейство Девънам. Шалчето на врата му бе увито великолепно по начина, известен като „математически“, а в лъснатите му ботуши човек можеше да се огледа без проблем. Походката му наистина беше бавна и леко женствена, но този дефект беше несъществен за във всяко друго отношения прекрасната му външност.

Разбира се „момчето“ изобщо не беше момче, а Индия Деламиър с бричове, които отдавна бе отмъкнала от гардероба на брат си. Най-трудното от всичко бе да се справи с косата. Беше я навила нагоре и завързала здраво, а след това бе покрила всичко с цилиндър с по-широка периферия, килнат екстравагантно на една страна.

Първата й цел, магазина на Ръндел, се намираше на една от най-хубавите търговски улици в Лондон. Младата жена бе наистина впечатлена, когато пристъпи в богато застланата със скъпи и прескъпи килими зала, в която бяха изложени бижутата. От облицованите с кадифе кутии блестяха скъпоценности с всевъзможни цветове и размери, а облечени в елегантни тоалети дами разговаряха приглушено и обсъждаха покупки, които струваха повече от заплатата, която заработваха за цял един живот огромната част от обитателите на столицата. Индия стисна скъпоценния камък, скрит във вътрешния джоб на бродираната й жилетка.

— Мога ли да ви помогна, сър?

Някакъв мъж в строго черно сако я наблюдаваше от бюрото си от розово дърво край вратата.

„Трябва да направя така, че да запомнят оставеното от мен име“ — помисли си лейди Деламиър.

— Може би — отвърна безгрижно тя. — Чух, че в „Ръндел“ имало приемливи бижута.