— Защо? В ръкавите си имам пистолети, а в ботуша — кама. Изобщо не се притеснявам. — Индия приглади стария жакет на брат си. — Ние сме просто коняр и неговият помощник, тръгнали да търсят расови коне в Норич.
— Кой е конярят и кой — помощникът, туй искам да знам?
— Аз съм помощникът, разбира се — отвърна надменно младата жена. — Какво опасно може да има в това?
— Цял ден няма да ми стигне, за да изброя всичко възможно — промърмори възрастният човек.
Изражението му не стана по-щастливо с напредването им по пътя. След като оставиха града зад гърба си, те се озоваха сред самотно поле, където опасността можеше да се крие зад всяко дърво или храст. На всеки завой на Фрогет му се привиждаха разбойници, легнали в засада на пътя.
— Признай, че това си е истинско приятно приключение — рече лейди Деламиър, след като спря големия си бял кон и извади буца сирене, огъната в пергаментова хартия.
Отчупи парче и го подаде на спътника си.
— О, добре е, вярно. Колко хора са откривали опасността през някоя прекрасна нощ, без изобщо да подозират за нея. И не ми се мисли какво ще стане, когато баба ви и братята ви научат за това, мис Индия. Ще имам късмет, ако не ме уволнят, задето се съгласих да участвам в тази лудост.
— Глупости — отвърна младата жена и отхапа замислено от своята половина от сиренето. — Тебе никой няма да те обвини, скъпи Фрогет. Моите братя ме познават достатъчно добре, за да предположат, че някой друг би планирал тазвечерното ни мероприятие. — Огледа хоризонта на изток, където нощното небе лежеше като кадифе върху по-тъмния черен цвят на хълмовете. — Освен това, „Червеният лъв“ е точно зад онова възвишение, стига да не бъркам. Ще си починем там няколко часа, преди да продължим към Съфък.
— Аз обаче все още мисля, че идеята е глупава. Районът бъка от разбойници и главорези.
— Именно заради това нося два заредени пистолета.
— Кой знае дали въпросният Французин не е един от тях.
— В такъв случай нямаше да купува скъпоценни камъни, нали? — Лейди Деламиър се вгледа в луната, която бе изплувала току-що на хоризонта. — Просто щеше да преобърне някоя карета и да вземе каквото пожелае от нея, както правеше Люк. Не, интуицията ми подсказва, че Французина е точно човекът, когото търсим.
Конярят изсумтя.
— Господ да ми е на помощ, щом се уповаваме на вашата интуиция.
Индия се засмя и поведе великолепния си кон към поточето, което бълбукаше в подножието на хълма. Животното изцвили и се наведе да пие.
— Само още няколко мили, Фрогет. А после те чака удобно легло, а Ханибал — торба овес…
Внезапно конят вдигна глава. Отстъпи назад, като цвилеше и затанцува уплашено.
От гъсталака насреща изплуваха десетина сенки. Потайният начин, по който се промъкваха, напомни на младата жена за една ветровита нощ и шайка ядосани бандити.
Един мъж пристъпи пред останалите.
— Я да видим сега кой е пред нас — заяви студено той и вдигна пистолета си. — Може би късметът ни шъ проработи.
22
— Спри където си, гад такава! — Фрогет извади пистолета от джоба си и застана пред лейди Деламиър. — Освен ако не искаш между грозните ти очички да зейне дупка.
Мигновено към коняря се насочиха още десетина пистолета.
— Оставете оръжията си, всички до един! — намеси се Индия. — Сигурен съм, че можем да обсъдим това по-цивилизовано.
— Когато поникнат налъмите — прошепна Фрогет.
Предводителят на бандата посочи към младата жена.
— Слез от тоз’ кон, паленце. Или старият шъ умре.
Лейди Деламиър плъзна в ръка маншета на ризата си и успокоена от допира с пистолета отвърна:
— Не виждам причина за заплахи. С приятеля ми не ви мислим злото.
— Тъй ли? — Мъжът отметна глава и се заля от смях. — Тез’ двамата не ни мислели злото, чухте ли туй, момчета? — Този път смехът беше хоров; животното на Индия затанцува още по-неспокойно. — А сега слез от коня и ни го доведи.
— Не мисля, че бихте искали да направя подобно нещо.
— Нима? И защо тъй?
Младата жена повдигна рамене.
— Ще видите.
Негодникът присви очи.
— Говориш доста прилично за конярче. Откъде си?
— Струва ми се, че това не е ваша работа.
На лунната светлина проблесна револвер.
— Може и да стане моя работа, паленце. Кажи си името.
— Джеремая — отвърна студено тя.
— Голямо име за едно толкоз дребно и мършаво създание — заяви замислено мъжът. — И конят е голям за такъв кът’ теб. Слизай, момче, слушай к’во ти казвам.
— Щом настоявате.
Индия се плъзна по гърба на животното и отстъпи крачка назад; изражението й бе непроницаемо.