— Ще пояздиш ли големия звяр, а, Уил? — провикна се някой от окъсаната тълпа.
— Що не? — изръмжа в отговор запитаният.
Приближи се до скопения жребец и го потупа по мускулестия врат. Тъй като той не реагира, човекът доби кураж и пъхна крак в стремето.
Отново никаква реакция.
Още миг и натрапникът бе върху седлото, усмихнат триумфално.
Усмивката му обаче не трая и пет секунди. Конят изцвили гръмко и като се изправи на задните си крака, захвърли злочестия си ездач с главата напред в някакви бодливи храсти. Нещастникът се приземи, съпроводен от бурния смях на своите другари.
Храстите се размърдаха и от тях се появи така нареченият Уил, като куцукаше мъчително.
— Ей сега шъ тъ науча тебе — закани се той и измъкна камшик от протрития си жакет. — Няма да опитваш повече подобни трикове с мен, гадинка такваз.
— Няма да се получи, послушайте ме — намеси се студено Индия. — Обучен е да носи само мен и никой друг не може да го язди.
— Значи скоро шъ го науча да съ държи по-възпитано.
Един от зяпачите постави ръка на рамото му, за да го задържи.
— Изглежда доста скъп кон, Уил Колтън. Защо да не го закараме на Французина?
Оттук оттам се чу несигурно мърморене.
— Той съ интересува от всичко, което й рядко. От тоз кон шъ си докараме една, ако не и две гвинеи.
Мърморенето се усили.
— О? И как, ако смея да запитам, смятате да закарате добитъка до кораба на Французина? — заинтересува се Уил.
— Шъ накараме младока да го язди, след като й толкоз наперен.
Водачът се усмихна студено, убеден, че планът е напълно разумен.
— Да, прав си. Нека Французина да научи тез’ тримцата на по-добро държание. — Изсмя се хладно и насочи пистолета към лейди Деламиър. — Чу к’во каза моят човек. Качвай съ на коня, момче.
— Никъде няма да ходим — озъби се Фрогет. — Тъй че можете спокойно да вървите по дяволите!
Погледът на предводителя се ожесточи.
— Кавга ли търсиш, старче? Ако е тъй, имаш я.
Младата жена седна върху седлото и насочи едрия жребец между двамата мъже. Блазнеше я мисълта да пусне един куршум в главата на нахалника, но и най-малкото погрешно движение означаваше, че останалите щяха да надупчат като решето и нея, и коняря. Много по-добре бе да изчака, докато се пръснат по един по пътя. Тогава вече щяха да имат шанса да им се изплъзнат.
— Кой е този французин, за когото говорите?
Уил Колтън се усмихна студено.
— Не й здравословно да задаваш много въпросчета от тоз’ род, момко. Освен туй съвсем скоро сам шъ съ запознаеш с него. Тогаз сам шъ можеш да го запиташ всичко, к’вот’ тъ интересува — подметна саркастично той.
Замахна рязко и само след миг Индия бе заобиколена от ездачи.
А в началото на редичката яздеше Фрогет, а Колтън бе опрял пистолета си в гърба му.
Яздиха докато луната изчезна и небето на изток стана тъмно виолетово, примесено с яркочервено. След като в продължение на няколко часа се движиха в галоп на изток, Колтън ги поведе на юг, към реката. До този момент не бяха сторили нищо лошо на младата жена, ако се изключеха многобройните заплахи. Никой от разбойниците не бе достатъчно смел да се приближи до Ханибал, така че се задоволяваха да предупреждават Индия да не изостава, ако не иска да застрелят стареца.
Никой не проявяваше любопитство за това, откъде идваха. Тъй като самите те бяха престъпници, очевидно бяха решили, че двамата бяха откраднали прекрасното животно от конюшнята, в която бяха служили досега.
В подножието на поредното възвишение, Уил Колтън нареди да спрат за почивка. Под тях Темза се виеше на изток, подобна на неспокойна лента сред многобройни кръпки, представляващи ферми и селца.
— Пристигнахме ли вече? — заинтересува се лейди Деламиър.
— Трябва да стигнем ей там.
— Защо тогава спираме?
— Затвори си устата, малкия. Не е здравословно да се задават толкоз въпроси — пресече я мъжът зад нея. — Туй, че конят ти й хубав не ми пречи да пусна едно куршумче в нахалната ти тиква.
Краят на тирадата му бе погълнат от надигащия се спор. Половината банда искаше да останат там, където бяха в момента, докато другата настояваше да продължат напред, за да се явят на срещата си с пирата и контрабандиста, който плащаше най-добре за качествена стока и информация… и чийто гняв бе ужасяващ, ако го подведяха.
Все още спореха, когато мъжът до Индия пристъпи напред и изръмжа:
— Досега съ чудех защо добитъкът ми съ струваше познат! — Изгледа студено младата жена. — Видях го веднъж на пазара Нюмаркет, когат’ съ занимавах с джебчийство. — Приближи още повече коня си. — Дяволски добър жребец. Виж тук, Уил. Тоз’ кон й на херцог Девънам — завърши тържествуващо речта си той.