Французина я удари светкавично по китката и вторият й пистолет падна с дрънчене на пода.
— Нека това бъде първият ти урок на борда на „Джипси“. Никога не дръж пистолет, ако не си готова да стреляш с него. А ти, скъпа моя, макар и да си много смела, не си готова да убиеш човек. Смятай се благословена, че никога не ти се е налагало. — Гласът на пирата звучеше мрачно. Той се наведе и прибра оръжието в джоба си. — А сега, да започнем отначало. Ти си Деламиър, нали?
— Няма да ти кажа. Нито името, нито която и да било друга дума.
— Така ли? — Пълните му устни придобиха сурово изражение. — Може би не е и нужно — добави студено той на своя английски със силен акцент. — И преди съм виждал този арогантен нос и тези студени очи. Всички от този род ги имате.
Индия се опита да скрие шока си. Мили Боже, той не блъфираше, той наистина знаеше. Сега вече нямаше да може да се измъкне. Той щеше да поиска огромна сума за откуп. Може би дори щеше да поиска не само пари.
Не можеше да позволи да се случи това.
Вдигна брадичка.
— Значи сте забелязал приликата. Това е проклятието на моя живот, тъй като аз не съм Деламиър, не и по начина, който е от значение. Те просто ми дадоха причина да ги мразя всичките.
— Мисля, че не разбирам.
— Аз съм една от незаконните издънки на херцога, дявол го взел! Майка ми е една от прислужниците в дома!
Французина се обърна и напълни отново чашите. На младата жена й се стори, че го чу да кашля.
— Издънка значи? Имаш предвид незаконно дете?
— Точно така. — Започваше да се вживява все повече в тази измислица. — В продължение на години се отнасяха с презрение и подигравки към мен. Всички знаят, че съм родена незаконно. Мразя ги до един!
— Сега вече става по-ясно. И ти, разбира се, открадна онзи красавец за отмъщение.
— Не съм го откраднала — възпротиви се Индия. — Т.е., не съм го откраднала направо. Първо работих там няколко години.
— Години? А аз тъкмо си мислех колко млада изглеждаш.
— Е, на мен ми се сториха като години — отвърна твърдо лейди Деламиър. — И в известен смисъл конят е мой, заради връзката, която съществува помежду ни. Освен дъщерята на херцога само аз мога да го яздя. Така че, все едно че е мой.
— Осмелявам се да кажа, че съдията няма да го види в съвсем същата светлина — заяви сухо нейният похитител.
— Какво знае за съдиите и съдилищата обесник като теб?
— Само това, че ми създават неприятности. — Французина направи рязък, пропъждащ жест с ръка. — Но ти ме постави пред дилема. Не мога да те пусна да си вървиш безвъзмездно. Екипажът ми очаква това, разбираш ли, тъй като аз съм изключително кръвожаден. — Вгледа се замислено в нея. — Трябва да поддържам репутацията си.
— Не очаквай предложения от мен — заяви начумерено Индия. — Ще трябва да изобретиш ужасните си мъчения без моя помощ.
— Ужасни мъчения? Да, струва ми се, че удари сляпото. О, май беше кьоравото? Вашият английски език е толкова гаден.
— Не толкова гаден, колкото си ти, подлецо! — озъби се лейди Деламиър. — Пусни ме да си вървя и след това и двамата ще се почувстваме много по-добре, уверявам те.
За миг на лицето му се появи нещо.
— Уви, не мога да ти направя тази услуга, мила моя. Заради хората ми, нали разбираш. Ще станат доста неприятни, ако изгубят подобен улов.
— Дано ги отнесе дяволът тези твои хора!
— Аз самият си помислих същото. Изненадващо е, че мислите ни са едни и същи. Сигурна ли си, че никога досега не сме се срещали?
— Да не ми да намекваш, че мисля като някой главорез и крадец? Ще ти откъсна езика заради тези думи!
— Но ти нямаш нито пистолет, нито нож. Време е да научиш урока за това, да не сипеш закани, които не можеш да изпълниш.
Индия вдигна една от празните чаши.
— Не, сега ти ще понаучиш нещо за заплахите, Французино!
— О? Да не възнамеряваш да ме удавиш в собственото ми вино? — попита нехайно пиратът.
— Не, възнамерявам да си тръгна. Незабавно.
Едната черна вежда пред нея се изви.
— И как ще го направиш?
— Ти ще ми отвориш вратата.
Капитанът се изсмя тихо.
— Тук грешиш.
— Нима? — Лейди Деламиър удари чашата в ръба на скрина и я счупи. Насочи острите стъкла към своя неприятел и започна да го изтиква заднишком към вратата. — Не ме е страх да ти прережа врата, предупреждавам те. — Сега гърбът му вече бе опрял в стената, а оръжието на неговата нападателка — току до гърдите му. — Е?
— Много съм любопитен да видя как ще ми прережеш гърлото — отвърна хладно мъжът, сякаш ставаше дума за предимствата на нов моряшки възел.
— Дяволите да го вземат, не те лъжа. Ще го направя, кълна се.