— Аз съм на твое разположение, англичанке.
Индия промърмори нещо под носа си, затвори очи и атакува. В същия миг усети ръката му върху китката си. Чу, как съперникът й изпусна бързо въздуха от гърдите си, когато издърпа стъклото от пръстите й.
Отвори очи и зина. Върху ризата му имаше около пет сантиметров разрез и сега оттам капеше кръв.
— Виж само какво ме накара да сторя! Защо трябваше да мърдаш?
— Хиляди извинения — отвърна сухо пиратът. — Но това е просто една драскотина.
— Драскотина? Кървиш като заклано прасе!
— Ба, веднъж трябваше да се справя с десет северноафрикански кораба, които налитаха като силен тропически вятър. Трябваше да се бия едновременно с двайсет човека, без да имам каквото и да е оръжие, докато накрая цялото ми тяло плувна в кръв.
— На брега на Северна Африка ли? — попита лейди Деламиър, заинтригувана против волята си. — Веднъж с баща ми минахме оттам, когато търсехме изгубения град Дидо от „Енеидата“. Картаген, както знаеш — добави тя и после се намръщи. — Вероятно не знаеш. По пътя в продължение на три дни ни преследва пиратски кораб.
— В такъв случай имаш късмет, че все още си жива — отвърна мрачно Французина.
— В крайна сметка се оказа, че е английска фрегата, изпратена да ни защитава. Запознах се с капитана в Кадис и той си въобрази…
Младата жена спря да говори внезапно и се изчерви.
Пиратът постави длан под брадичката й и я накара да вдигне лице, като оглеждаше алените й бузи.
— Да, малката? Какво си въобрази той?
Гласът му бе опасно мек.
— Той… имаше слабост към мен. Беше много глупаво от негова страна, тъй като тогава бях само на тринайсет години.
— И какво стана с този груб капитан и с глупавата му слабост?
— О, той не беше груб. Беше много красив, всъщност, а обноските му бяха изключително елегантни. Семейството му също бе уважавано. От Бъркшир, струва ми се.
— Да, да — прекъсна я студено Французина, — но какво стана с твоето преследване?
— О, нямаше никакво преследване. Баща ми му каза, че не мога да се омъжа преди да стана поне на трийсет години, тъй като му бях много необходима за неговите изследвания. Макар и да съжаляваше, капитанът се оттегли. Разбрах, че вече имал пет сина.
Пръстите на пирата пуснаха брадичката й.
— Ако питаш мен, тази слабост ми се струва от доста незначителен характер. Ако изпитва истински чувства, един мъж никога не би бил отпратен така лесно. Можел е да те отнесе на кораба си, да те отвлече и после да постигне своето. След което щеше да бъдеш негова завинаги.
— В живота не става така — рече напрегнато младата жена. В гласа й прозвуча лека тъга. — Само в поезията и в книгите. Не, животът е… — Въздъхна и сведе поглед към гърдите му. — Много по-различен.
— Така ли, мила моя? — Тонът му стана по-груб. — Мисля, че грешиш.
Мазолестият връх на показалеца му се плъзна по бузата й, а после прекоси внимателно извивката на устата й.
— К-какво… какво правиш?
— Чудя се.
— Какво се чудиш?
— Защо се е отказал толкова лесно твоят капитан. Аз нямаше да те дам. Дори ако ме обстрелваше цяла флота английски фрегати.
— Т-така ли? — Индия се мъчеше да види изражението му, но това бе почти невъзможно на слабата светлина на единствената свещ. — Какво щеше да направиш?
— Нещо много опасно, струва ми се. — Палецът му погали средата на устните й и тя почувства странното желание да ги разтвори за него. Разбира се не обърна внимание на подобно желание. — Първо щях да я докосна. — Прибра кичур коса от лицето й. — И тук, струва ми се.
Наведе глава.
Лейди Деламиър се олюля за момент, после настръхна. Какво правеше? Нима приемаше авансите на този негодник, на този речен пират?
— Стой далеч от мен, змия такава! Омръзнаха ми номерата ти!
Но, кой знае как, се озова плътно притисната в гърдите на своя похитител.
— О-освен това — заекна тя, — ти кървиш!
— Може и така да е — отвърна грубо той и след това прошепна: — На места, които не можеш да видиш. — Погледна надолу и изсумтя презрително. — Това тук не е нищо.
Докато говореше, през разсечената му риза продължаваше да капе кръв.
— Приятно ти е да ме измъчваш. Много низка постъпка от твоя страна. — Гласът й прозвуча напрегнато. — Проклети да сте и ти, и всички мъже!
Ядосана на унизителната си моментна слабост, тя се изви рязко, освободи се от обятията му и грабна последните чаши. Удари ги в стената, където издрънчаха със задоволителен трясък. Тогава забеляза ножа си, който вече бе близо до нея, на ръба на леглото, където го бе захвърлил Французина.
Лейди Деламиър се спусна към него и в устрема си се спъна и падна върху изпочупените стъкла. Болката проряза бедрото й. Стисна очи, опитвайки да задържи сълзите.