— Не бъди толкова сигурна, че твоите джунджурийки са по-велики от мечтите на един ситат — предупреди я той.
— Ако съм ви засегнала, то е заради непознаването на вашите обичаи. Моля ви за прошка и разбиране.
— Сега ще ядем — обяви Дизанко. — После ще ми кажеш в какво точно се състои работата ти, колко помощници ще са ти нужни и за колко време и как смяташ да платиш за помощта им. Аз ще се посъветвам с моите предци, ще хапнем, ще се наспим и утре сутринта ще имаш отговора ми.
— Съгласна съм.
Дизанко отново я изгледа втренчено.
— Не си спомням да съм те питал дали си съгласна. Твоето царство е на много звезди оттук. Сега си в моето царство.
Бедоус се поклони.
— Трябва да се върна на кораба и да подготвя стоките, които ще ви предложа. Мога да се върна преди да мръкне.
— Най-напред ще ядеш с мен — отсече Дизанко. — Даже и да ми потрябва ден повече, за да взема решение, насекомите никъде няма да се дянат.
— Както желаете — вдигна рамене Бедоус.
Ситатът поклати глава.
— Не желая, а заповядвам.
— Кога ще ядем? — поинтересува се тя.
— Скоро. — Дизанко се изправи и в ушите на жената внезапно нахлуха звуците на селото — смехът и игрите на децата, шумът от сновящите насам-натам работници. За пръв път й мина през ума, че целият разговор бе преминал в пълна тишина. — Ако искаш, можеш да поогледаш наоколо.
— Благодаря. Много ще се радвам.
Ситатът даде знак на един от воините си.
— Все едно че животът й е твой.
— Не разбирам — озадачено изрече Бедоус.
— В околностите на града има много диви животни, а доста от тях са месоядни. Тубито ще те пази, та дори ако се наложи, с риск за живота си.
— Няма да е необходимо.
— Да се надяваме. Той е добър и верен слуга и никак няма да ми е приятно, ако се лиша от него.
Бедоус го изгледа внимателно, стараейки се да прецени дали я заплашва или просто отбелязва факт, но златистото му лице не изразяваше никакви чувства. Тя се обърна към Тубито, който погледна въпросително към господаря си. Дизанко кимна. Воинът се поклони и я поведе край редицата съвършено съхранени предци на ситата.
Не след дълго излязоха на главната улица и тя го последва между редиците къщи от дърво и трева, които я поразиха с неочаквано сложната си конструкция. Децата излизаха да я зяпат и Бедоус забеляза, че сега, далеч от Дизанко, поведението на Тубито е коренно различно. Той се усмихваше, говореше с децата и дори махна на няколкото жени, които се спряха да ги огледат.
Изведнъж в ноздрите я удари остра животинска миризма — бяха стигнали до няколко огромни, грижливо оградени обора, в които беше подслонен добитъкът, отглеждан от племето за месо. Дървените подпори бяха обвити с бодливи растения, явно предназначени да пазят животните от хищници.
— Искаш ли да се разходиш извън града? — попита Тубито.
— Стига да има време.
— Ако нямаше време, ситатът не би ме изпратил с теб. — Енкотът я изгледа. — Ти си жена, нали?
— Да.
— Странна земя трябва да е твоята. Тук нито една жена не може да разговаря със ситата, освен съпругите му, и то насаме — а ти се обръщаше към него без следа от страх.
— Моят народ смята, че мъжете и жените са равни — обясни Бедоус.
— Значи мъжете са големи колкото жените?
— Не, по-едри са.
Тубито понечи да каже още нещо, но се отказа и я поведе край кошарите.
— Искаше да попиташ нещо ли? — подкани го Бедоус.
— Опитвам се да разбера. Но ме е страх да не те обидя.
— Питай, няма да се обидя.
Той се закова на място и се обърна към нея.
— Щом мъжете са по-едри и по-силни от жените, значи не можете да ги победите в битка. Та питам се, защо тогава ви смятат за равни? — Тубито замълча и се намръщи. — Освен ако вие не сте по-силни, въпреки че те са по-големи.
— Не сме по-силни.
— Но тогава… — Той сви рамене озадачен.
— Ние сме равни в умствено и духовно отношение. И понеже имаме машини, които работят вместо нас, та дори и да водят войните ни, ценността на човека не се измерва с физическата му сила.
Енкотът дълго мисли над казаното.
— Много интересно — обади се накрая той, опитвайки се да си представи този свят, в който умът се цени повече от силата.
— Сигурна съм, че и при вас, енкотите, има нещо подобно — продължи Бедоус. — Да вземем стареца, който шепнеше на Дизанко — той е хилав и немощен, но ми направи впечатление, че ситатът се вслушва в думите му.