Стив Пери
Инфопаяк
Буквално всеки, към когото съм се обръщал някога за помощ при писането на роман, се отзоваваше с готовност. Всъщност повечето хора, с които общувам, са си такива — имат голямо желание да направят за другия каквото могат, стига да бъдат помолени както подобава. Списъкът този път включва и онези, които много мило ми отделиха от времето си, и другите, които ми помогнаха, без сами да знаят това.
Благодаря на Дон Уилямс, Винс Колър, Майкъл Рийвз, Джийн Нагър, Рей и Джийн Ауел, Денис и Ан Чапмън, Брус Кембъл, Нанси Хенри, Керъл Таб, Дик и Ан Тилдън, и разбира се, на обичайните заподозрени — Стеф, Дал, Леана и на прекрасната Диана.
Вкусете резултата, приятели.
„Най-големите лъжи винаги крият някъде в себе си най-великите истини.“
„Най-добре съм, като не се спирам на едно място.“
1
Силк беше под душа, когато работният му пулт писна — гръмко и накъсано като двутонова сирена, сякаш разтресла цялата бърлога.
— Гадост!
Награби хавлия и се втурна мокър към пулта. Строго погледнато, не беше на работа, само че все такъв късмет имаше — щом се пъхнеше под душа, пултът започваше да се държи като „еднорък бандит“ в Лас Вегас.
Погледна още щом сви зад ъгъла.
— Ама какво?!…
— Произшествие втора степен със совалка — изрече невъзмутимо женският глас на компютъра.
Разправяха, че немрежовите биопати нямат вградено чувство за хумор, но на Силк такива не му минаваха. Направо чуваше сподавения кикот. Не се съмняваше и че тя знае как му попречи да се изкъпе. Когато беше в добро настроение, наричаше я Кухоглавка. Вкиснеше ли се, идваше му вдъхновение за по-сочни епитети.
Май беше изключил защитата на прозорците снощи, щом върху пулта се мъдреше гущерче. Когато го видя, животинчето се шмугна обратно към прозореца и слънчевия ден в Мауи.
Силк тръсна глава. Мозъкът му още не го биваше. Нито душ, нито кафе. Така му се падаше, като се кокореше до късно и разчиташе само да си мързелува в почивния ден. По-добре да се настрои за работа.
Втора степен — значи совалката беше в непосредствена опасност, но без да застрашава населени райони. Какво лицемерие са тези служебни кодове…
— Божичко… Давай го насам!
Просна хавлията на стола и седна. Нахлузи тънката проводяща рамка на главата си. Пластмасовите клеми на паметта се притиснаха към слепоочията му, оптическите приставки кацнаха над очите, а преките звукоизлъчватели се нагласиха удобно на костта зад ушите му.
— Линия или виртуално?
— Първо линия.
Холопрожекцията сякаш разцъфна мигновено пред него — плътен призрак, през който все пак можеше да вижда пулта. Имена, номера, данни, таблици минаваха пред очите му в няколко слоя, оцветени за по-удобно ползване. Съсредоточи се върху най-близкия слой, изцяло в червено, който веднага стана по-бавен, за да се приспособи към движенията на очите му.
Полет 113, совалката „Хавайска звезда“ по рейс от междузвезден лайнер до Земята. Прекъсната връзка с наземния контролен център, повредено управление на десните и задните задкрилки. Злополучният космически сандък се премяташе неуправляем в атмосферата. Резервният компютър също се бе скапал. Всеки опит да се измъкнат от атмосферата би завършил с още по-устремно забиване в повърхността на планетата. Всъщност екипажът вече опитал това последно средство, с което само влошил положението. Твърде мрачни новини.
Данните минаваха пред очите му. Пътници — 416, екипаж — 6 души. За тях съвсем скоро всичко ще е в минало време.
— Постъпват запитвания от медиите — съобщи компютърът.
— Бързичко са надушили. Ти ли се изпусна?
— Не е от мен. Да ги оставя ли на изчакване?
— Ами да. Сега ми пусни виртуалното.
Появи се ново изображение — симулация, изградена върху архивни файлове, данните от комуникационните спътници и все още постъпващата информация от самата совалка. Приемаше я космопорт Мауи в другия край на острова. Може би някой бе успял да прехване насочения лъч. Случваше се, стига да знаеш точно къде да търсиш. Совалките на компанията използваха кодове, разбира се, но каквото един компютър успява да скрие, друг пък може да открие. Ставаше всеки ден…
Совалката всъщност представляваше подобие на овален конус с криле и опашка, имаше допълнителна топлоустойчива обвивка на долните повърхности. Но сега се премяташе неуправляемо в атмосферата и по нея се нагряваха места, които съвсем не бяха предназначени за това. Слабото оранжево сияние тук-там стигаше до яркожълто. Силк доближи изображението и сякаш се носеше до осакатения кораб. Струваше му се, че наблюдава голям падащ камък.