— Каква е вътрешната температура?
— Сто седемдесет и четири градуса по Целзий. Нараства непрекъснато.
Силк рязко изпусна въздуха от белите си дробове. С пътниците е свършено. Дори ако Господ изведнъж реши да хване совалката и да я отпусне нежно на земята, никой не би могъл да оцелее в такава фурна.
Ама че гадост…
— Къде и кога ще се забие?
— 20 градуса и 36 минути северна ширина, 154 градуса и 45 минути западна дължина. След приблизително 208 секунди, в 8 часа и 31 минути местно време.
— Изключи виртуалното, пусни отново инфолинията. Дай ми карта.
Образът трепна и се промени. Появи се карта на Големия остров, край нея плавно се нижеха числа и таблици. Силк поклати глава. Още нямаше девет сутринта в почивния му ден, а трябваше да се занимава с твърде сериозна криза. Както изглеждаше, препечената крилата кутия щеше да се гмурне на стотина километра северно от Хило, далеч от сушата. Транспортният контрол сигурно вече е разчистил района от всякакви надводни съдове. За всеки случай. Миналата година парче космически боклук колкото юмрук се забило в дома на някакъв тип и го убило на място, както си спял до жена си, без тя изобщо да пострада. Жената чула трясъка, после я опръскало нещо мокро и лепкаво. Обърнала се и що да види — партньорът й вече бил без глава. Според уж достоверната версия, която Силк чу, вероятността била само едно на десет милиона. Противниците на проникването в Космоса направо пощуряха от кеф.
„Ей, момче, стига си сънувал наяве, имаш работа!“
— Пусни ми Лъжлата.
— Това е неофициално обозначение и корпорацията настоява служителите да избягват употребата му.
— За Бога, Кухоглавке, не ми набивай чиновнически тъпотии точно сега! Добре, свържи ме с биопата на управлението на порт Мауи. И не ми пробутвай холото на белокоса баба, с което се явява оня боклук.
— Имаш линия с биопатичния компютър на управлението на порта.
Зазвуча топъл женски глас с нотки на мъдрост, натрупана с възрастта.
— О, Венчър Силк, вече очаквах да ми се обадите.
— Имаш данните за „Хавайска звезда“, нали?
— Да. Каква злополука! Истинска трагедия за пътниците, екипажа и техните близки.
Оставаха още три минути до падането, но всичко беше свършено. Кажете „здрасти“ на костеливата дама с косата, приятели…
— Така си е. Дай ми параметрите на историята.
Посланието на Лъжлата пълзеше по невидимия екран, който собственият компютър на Силк създаваше за него във въздуха на кабинета. Разпечатката излизаше със същата скорост. В стаята се усещаше особена миризма. Дали пък гущерът не е се изсрал, преди да изчезне? Дребното животинче беше на перваза и се колебаеше накъде да поеме. Чудно, че тук не се е напълнило с мушици. Как можа да забрави защитата? Или пък Мак я е изключила, преди да излезе? На нея й харесваше да вдишва океанския бриз, без защитата да прецаква носените от него йони.
— Две възможности — дуднеше Лъжлата. — Първата е злополука, втората — умишлен саботаж. В първата категория попадат повреди в оборудването, човешка грешка или съчетание на двата фактора. Оборудването включва механични, биопатични, електронни, софтуерни и други подсистеми.
Силк тръсна глава. Тъпата Лъжла всеки път го засипваше с тези говна. Знаеше наизуст всички оправдания при злополука, сега очакваше да научи само какви са желанията на корпорацията за този случай, кое извъртане на фактите ще й е най-удобно.
— …Човешките грешки включват екипажа на кораба, наземния контрол, орбиталния контрол, пътниците, неоторизирани лица…
Нима още не са проумели, че се е научил да си върши работата? Беше на трийсет и две, вече пет години тъчеше паяжините си за корпорацията. Можеше да се справя с медиите, с всяка друга корпорация или агенция, пожелала да си пъха носа, дори с правителството при нужда. В собствените си очи Венчър Силк беше един от най-изкусните паяци в бизнеса. Умееше да приспива тревогите на баламите, поне що се отнася до всекидневието на порт Мауи, втория по големина терминал в южния тихоокеански регион на „Интерлинк“. Копелетата трябваше просто да си кажат какво искат, а не да го поучават като първолаче всеки път…
— „Хавайска звезда“ падна в океана — намеси се неговият компютър най-делово.
— Мамка му! — изсъска Силк.
Ония клоуни техничарите щяха да разнищят постъпилите от корабния компютър данни и може би накрая щяха да разгадаят причината за нещастието. А може би не. Разбира се, беше много важно да успеят. Никой не копнееше совалките да падат като градушка. Но за него в момента само едно нещо имаше значение — какво да каже на хората. Медиите вече чукаха на вратата му, поне в преносния смисъл. Време е Лъжлата да спре с тези брътвежи „или-или“, за да оправи и той нещата. Току-виж, останат му няколко часа да поразпусне. Жал му беше за хората в совалката, но сега трябваше да си върши работата, да обработи информацията. Представяше си истината като къс самородно злато — можеш да го изчукаш до тънък лист, да го усучеш на жица, каквото ти хрумне. В умели ръце истината беше извънредно податлив материал. Дано Лъжлата най-сетне си извади пръста от задника, образно казано, и Силк ще има време да превърне нещастието в победа. Или поне не би допуснал то да лепне петно върху безупречното име на корпорацията.