Позна. След няколко минути високият строен мъж, ако не се броят наченките на шкембенце, влезе в салона и се ухили развратно, щом я видя.
Зия носеше прилепнала блузка от зелена коприна с внушително деколте. Понаведе се напред в креслото, когато онзи мина край нея, за да му покаже и зърната си, ако той искаше да зяпа. Откровеността й никак не се връзваше с ролята на безлична учителка, но скоро щеше да захвърли това прикритие като чифт мръсни чорапи.
„Готин, наднича ли ти се под блузката ми?“
О, надничаше му се и още как! За миг й се стори, че може да я олигави.
— Добър вечер — успя да изломоти копоят пресипнало.
Тя му се усмихна.
— Тук е малко скучно.
Махна с ръка небрежно към хората, зяпнали холошоу, убиващи времето с игра на карти или с някаква измишльотина, наречена пинг-понг.
— В такава вечер е много приятно да се поразходи човек — мъдро отбеляза мъжът.
— Сигурно. Жалко, че ми е забранено да излизам.
— Все нещо може да се направи…
— Нима? Ще ви бъда много благодарна.
Тя вдиша дълбоко и изпъчи цици насреща му. Смотанякът май се канеше да преживее оргазъм още в салона.
— Ъ-ъ… да. Ще отскоча да уредя нещата и веднага се връщам.
Излезе припряно и Зия си позволи усмивчица зад гърба му. Мъже… Ама че тъпанар! Явно притича до приятелче, с което ще се разбере да го покрива, докато изчука една лесна аусвелтерка. Тя беше готова да се обзаложи, че ще се върне след по-малко от две минути.
Онзи сколаса за минута и половина.
Зия го последва през недостъпната за затворените в карантината врата, изчака го усмихната да заключи отново и двамата тръгнаха по коридора, хванати подръка. Друг пазвантин се ухили на мъжа и за миг направи недвусмислен поощрителен жест, когато му се стори, че тя не гледа. Сигурно си мислеше, че работата не е чак толкова скапана — все някой ден и на него ще му излезе късметът.
„Не му завиждай, приятелче. Скоро ще благодариш на всички богове, че избрах това кореместо плашило вместо теб.“
Тя стисна лекичко ръката му.
— Олеле, какви твърди мускули имаш! — промълви и ресниците й затрепкаха като пеперудки насреща му.
— Сладурче, още какво има да видиш!
Той я поведе към втората заключена врата, препречваща пътя към свободата.
Тя се засмя, но глупакът не би се досетил за истинската причина.
„Сбърка, кретен. Ти няма с какво да ме учудиш, а да знаеш само какво те чака…“
Силк се подпираше на плота и зяпаше кисело тенджерката с току-що сготвения ориз. Не беше гладен.
Извърна се към прозореца. Топла нощ, малко облачна — май ще завали по-късно.
Чувстваше се като в клетка. Дали да не се разходи или да покара велосипеда? Все едно, стига да е навън.
Кинг поклати глава и най-после призна временното си поражение. Наистина нямаше нито следа от информацията. Е, тази идея го прати в задънена улица.
Както изглежда, трябва да се запознае по-отблизо с господин Венчър Силк. Какво да се прави, ситуацията го налага.
Зия се остави пазачът да я завлече към близкия гъст храсталак. Щом сградите се скриха от погледите им, той я награби грубовато и едновременно се опита да я целуне и да опипа гърдите й.
— Полека, мъжага — укроти го тя. — Я да те поразгрея малко отначало.
Приклекна пред него и отвори цепката на панталона му. Вкоравеният му пенис направо изскочи през отвора. Нищо особено. А смотанякът като че си мислеше, че животът не може да е по-хубав — екзотична хубавица от друга планета щеше да му духа в храстите.
И докато той предвкусваше топлината на устата й, Зия се изправи рязко и заби пръсти в слънчевия му сплит.
— Ъх!…
Закачи левия му глезен с крак и бутна силно. Стъписан и вцепенен, мъжът се просна по гръб, а тя се стовари върху него. Стисна пениса му с едната си ръка, с другата извади от задния си джоб стоманения гребен и го отърка в чувствителната плът.
— Само мръдни и ще ти отрежа пикалото! — Той още се мъчеше да си поеме дъх. — Ако искаш да си цял, а не на две части, ще трябва да ми отговориш на няколко въпроса. Кимни, ако ме разбираш. — Пазачът кимна послушно. — И без това нямаше да ти хареса — ухили му се Зия. — Там вътре имам зъбки.
Силк натискаше устремно педалите. Профуча край завоя към курорта на Хасегава. Някога тук имало само супермаркет, но още по времето на дядото на сегашния собственик. Напоследък желаещите да отдъхнат в модерното кътче чакаха по три години да им дойде редът. И дори невероятните банкови сметки не помагаха без подходящи обноски и възпитание според преценката на стареца. Поне пет-шест озлобени от отказа му богаташи се бяха опитали да откупят мястото, за да изгонят упорития дъртак, а на него окото не му мигаше. Имаше си достатъчно влиятелни приятели, за да не се притеснява от нищо.