— Вече е по линията.
— Аз го виждам пръв, нали?
— Брайс, наскърбяваш ме. Какво като си шестнайсети на опашката, трябва ли да ме обиждаш?
Кръглото лице на екрана се разплу в усмивка.
— Стига си ме занасял. Вместо кожа имаш броня като боен кораб. Да не беше Мак, никой нямаше и да си приказва с теб. Пешка на е3. Край.
Ксонг изчезна от екрана. Силк каза засмян на компютъра:
— Дай му две минути и осведоми останалите по реда на обажданията. И започни нова игра. Началото е на Ксонг за белите — пешка на е3.
— Той е твърде скучен играч — отбеляза Кухоглавката. — Дебютният му репертоар не се отличава с разнообразие.
— Ей, нали ме побеждава в почти половината партии!
— Ти също не играеш особено интересно.
— Да бе, точно от критиката на един биопат имах нужда. Отивам да се доизкъпя.
Стана и се протегна. В соления дъх на океана вече не се надушваше вонята, оставена от гущерчето. По улицата мина бус, пълен с туристи. Неколцина го забелязаха и зяпнаха. Силк им махна весело. Преди да им свърши почивката, половината ще се щурат голи насам-натам и ще се наслаждават на тропическия въздух. И ще изгарят на петна, където са забравили да се намажат с УВ-блокери.
Обърна се и тръгна към банята.
— Имаш сладко дупе — подхвърли Кухоглавката.
— Вярно си е, но ти откъде знаеш?
— Мак все това повтаря. Ти като комплимент ли го приемаш?
Силк се разкикоти.
— Ами да. Отивам да си доизмия сладкото дупе, ако нямаш нищо против, после ще прескоча до стрелбището. Остане ли ми малко време, ще поплувам.
— Вземи си комкартата.
— В почивка съм!
— Нищо. Вземи я.
Той изпръхтя грубо и влезе в банята.
2
Стрелбището на Хана беше малко встрани от маршрута на бусовете, четири километра южно от града в посока към Седемте свещени езера.
От този участък нататък пътят беше доста неравен — туристическото бюро се грижеше да не е прекалено добре поддържан. Така бусовете се клатушкаха цял час, докато изминат десетината километра до най-близките езера. На туристите много им харесваше. Първите бели хора, попаднали на това място, както винаги бяха сбъркали сериозно. През дъждовния сезон имаше не седем, а трийсетина езерца, пък и никой не бе установил безспорно, че коренните жители са ги смятали за свещени.
— Ей, скопеният, как я караш?
Силк забрави туристите и се усмихна на Кофи, отговорника на стрелбището. Беше як мъжага, широк почти колкото и висок. Повечето от прадедите му били кореняци, затова зъбите му лъщяха особено ярко на мургавото лице. Черната му коса вече се прошарваше полека — беше поне с десет години по-възрастен. Силк вярваше искрено, че не е срещал по-сърдечен човек от него, дори не обръщаше внимание на ужасния одеколон, с който Кофи се поливаше обилно — смърдеше на ферментирал вишнев сироп.
Контролният пункт на ограденото с мрежа под напрежение стрелбище не беше нищо повече от заслон на дебели опори. Имаше и подвижни щори за защита от дъжд, но Силк не бе виждал досега Кофи да ги използва. Над самото стрелбище също имаше навес, макар да беше открито от двете страни. Единствените солидни постройки бяха тоалетните и оръжейната, която приличаше на старомоден банков трезор. В нея прибираха арбалетите и стрелите. За по-мощно оръжие се изискваше разрешително и въпреки това беше обичайно всеки да си го държи на стрелбището.
— Ей, Кофи, какви ги разправят за теб? Твоята си купила сканиращ микроскоп, та най-после да ти намери пишлето. Вярно ли е?
Смехът на здравеняка отекна като далечен гръм. С някои хора Силк играеше шах, с други се обиждаше на мъжественост.
— Виж какво ще ти предложа — подхвана добродушно Кофи. — Като ти дам мишената, върни ми я после, бива ли? Няма смисъл да я хабим. Ще я използва някой друг след теб, защото няма да има дори една дупка.
— Старче, ако паметта не ме лъже, миналата седмица надминах твоя най-добър резултат.
— Да бе, ама аз стрелях с лявата ръка и си бях затворил очите.
Размениха си усмивки, щом приключиха с ритуала. Силк пъхна картата си в процепа на скенера и зарешетената врата се плъзна встрани. Кофи го придружи до оръжейната, набра кода на вратата и извади арбалета му, десет стрели и пачка тренировъчни мишени.
— Отиди на пета пътека. Към единайсет ще дойдат учениците.
— Благодарско, брато. Махело.
Силк остави сака и оръжието си на масата и отиде да сложи мишените. Вече не използваха пресована слама за предпазна стена, а дебели парчета изкуствен материал, почти същия като онзи, с който застилаха игрищата.
Стрелбата с арбалет бе претърпяла какви ли не изменения, докато се отделят трите основни разновидности, две от които влизаха в програмата на олимпийските игри. Имаше прецизна стрелба, при която седналите стрелци се целеха от десет метра по изхвърляни от сгъстен въздух мишени. За да им се зачете попадение, трябваше да улучат кръгче, не по-голямо от чинийка. В тази дисциплина оръжията бяха слабовати, стрелите — тънки и леки. Май я предпочитаха хора, склонни към запек и хемороиди. Стреляха си, придърпваха обратно мишената и повтаряха. Често се случваше добър стрелец да забие пет стрели поред в дупка с размерите на монета. Най-умелите можеха да ударят едно и също място с десет стрели, ако бяха във форма.