Летищният комплекс беше огромен, всичко на Земя-2 или Йорк би изглеждало край него като мравка до слон. Дори основният космопорт на Парадайз не се отличаваше с такива грандомански размери. А се намираха в далеч не най-големия мултиполис на Земята… Как понасяха такъв живот местните хора?
Щом излязоха, Зия подмина решително редиците таксита, бусове и няколкото частни коли. Търсеше друго.
Аха, ето го. Малко електрическо пикапче с поизбледнелия надпис на цветарски магазин.
Шофьорът беше младеж с вчесана нагоре коса като конус с отрязан връх. Сякаш някой бе пльоснал на главата му мъничко вулканче. Чакаше най-невъзмутимо в забранената за паркиране зона, потропваше нехайно с пръсти по волана и зяпаше в празното пространство. Беше затворил прозорците, за да се предпази от студения вятър. Зия почука по прозрачната пластмаса.
Вулканчо я изгледа тъпо. Тя му показа с жест да отвори прозореца.
— К’во има?
— Искаш ли да гушнеш набързо два стотака?
Очите му се ококориха. Той махна към Силк.
— К’во да направя? Да го смеля тоя от бой?
— А, не. Просто ще се повозим с теб.
Младежът се озърна към празните бусове и таксита пред неговото пикапче, после се ухили многозначително.
— Светна ми. Накъде, маце?
Зия му каза да ги откара до най-близкия голям хотел и му плати. Като пристигнаха и пикапчето се изгуби от погледите им, повтори същата процедура с някакво хлапе, което изкарваше пари в куриерска фирма, за да си плаща таксата в колежа.
Той ги остави пред ресторант на десетина километра от хотела, където се качиха в такси. Зия поиска от шофьора да ги откара до гарата на маг-лев влаковете.
Когато се отдалечиха от колата, Силк поклати глава.
— Добре изпипано. Става почти немислимо да ни проследят, защото никъде близо до летището не са записвани данни от наши кредитни линии.
— Точно това искам.
— Разбира се, остава възможността някой през цялото време да не ни е изпускал от поглед.
— Нямаше такъв. Довери ми се. Внимавах.
Силк кимна. Охотно й повярва.
— Сега се качваме в експреса до Лос Анджелис — продължи Зия. — Приятно тричасово пътуване през долината. И тези билети ще платим с налични. Необичайно е, но не чак толкова, че да ни засече компютърът.
— И ще ги купим поотделно, с други имена, нали?
Тя се взря преценяващо в него.
— Сещаш се. Наистина ли не си се занимавал с нищо подобно досега?
— Не и в твоята област, но принципите са горе-долу същите. Предпочиташ хората да гледат накъдето им сочиш, а не да се втренчат в показалеца ти…
— Правилно.
Отидоха да си купят билети.
21
Ако Депард Кинг беше религиозен, ако допускаше в съзнанието си дори намек за истинска вяра в по-висши сили — били те косматите мускулести богове от древната митология или съвършени същества, седнали спокойно във вселенската контролна зала — непременно би решил, че някоя подобна твар си го е избрала, за да се бъзика с него.
Крачеше раздразнен из ВИП-залата на летището в Лос Анджелис, без да поглежда удобните кресла, пръснати тук-там.
Замина от островите без никакви пречки, след като се разправи с агентите на „Чисто човечество“ до хотела. Запечата оръжията си в херметична кутия за експресна пневматична поща, която вече го очакваше, когато пристигна. Полетът мина спокойно — позволи си едно питие и дремна половин час. Посрещна го частният детектив, до чиито услуги прибягваше понякога, и му показа холоснимки на двете двойки, дошли от Хана преди него. Дребното човече с мише личице, което просто изчезваше дори сред групичка от петима наоколо, бе успяло да ги причака навреме.
За нещастие не бяха хората, нужни на Кинг.
Проклятие!
Веднага накара Плъхчо да се свърже с агентите, които на свой ред бе ангажирал в Сиатъл и Чикаго, за да провери успели ли са да открият пристигналите там двойки. И сега му оставаше само да чака…
Дребосъкът прекъсна неговото изнервено бродене из залата, стиснал в ръка пачка холограми, пратени по факса.
— Двамата в Чикаго.
Кинг сграбчи още топлите листове.
— Не са те.
— А в Сиатъл-Такома жена е изтеглила хиляда стандарта от автомат под това име…
Холото беше размазано — лоша линия, просто не стигаха пиксели за отчетлив образ. Които и десет души да хванеше от улицата, девет от тях не биха я разпознали, само че Кинг веднага съзря приликата. Имаше значение и фактът, че е предпочела да разполага с такава сума в брой.
— Тази е! — отсече уверено.
— Ще пусна хората си да проверят бусовете и такситата…
— Не им губи времето, ами нека се разтичат да…
Кинг млъкна, сякаш онемя изведнъж. Плъхчо го гледаше недоумяващо.