Силк упорито се преструваше, че спи. Всъщност лекото трептене на влака го унесе така, че виденията му можеха да се превърнат всеки миг в сънища…
Край него претича шумно едно хлапе. То си играеше със сензора за движение, отваряше и затваряше вратата към предния салон. Пневматиката на двойната врата изсъска за пореден път. Шумът беше достатъчно силен, за да пречи, а и налиташе на неравни промеждутъци. Силк не успяваше да свикне с дразнителя.
Понадигна клепачи и се загледа в момиченцето — шест, може би седемгодишно. Ама че неуморна хлебарка! Ако претича пак, ще протегне крак да спъне това дребно чудовище. Къде ли бяха родителите й? Щом е толкова палава, защо не я водят на каишка?
Изведнъж се ухили. Като малък неговият баща все го заплашваше със същото. „Ще ти туря нашийник, лайненце дребно. Мирясай най-после, че ще ти закова крачетата с пирони за пода…“
— Ей, Вени, вътре ли си бе, мой човек?
Вени Силк се ухили на Понси.
— Че къде да съм бе, тъпчо?
Двамата скоро щяха да навършат по дванайсет години. Този ден бяха свободни от ровене в образователните мрежи заради бурята.
— Добре де, отвори прозореца замалко. Не мога да се размотавам тука.
Вени хвана скърцащата механична ръчка и избута навън пластмасовата рамка, без да вдига мрежата против комари, която се изду смешно.
Понси Уилямс стоеше на влажната пръст под прозореца. Дъждът спря — уж трябваше да е ураган, дето спецовете по климата не успели да разсеят навреме, за да не се изсипва чак такъв порой. Вятъра обаче си го биваше, налиташе страшничко от време на време. На хората, живеещи само няколко километра по на юг, им бяха казали да закрепят и затворят всичко, после да се разкарат от брега. Според метеомрежите устието на Мисисипи щяло да си го отнесе тази нощ. Таткото на Вени обаче каза, че нямало да мърдат оттук, щото с коптор като тяхната панелка и един ураган няма да си губи времето.
— И що си се разбързал толкоз?
Понси погледна за миг към тяхната къщурка — съвсем същата, но майка му я боядиса в жълто, за да се различава от зелените наоколо. Напомняше за бебешка дрисня.
Порив на вятъра подхвана някакъв боклук и го завъртя нагоре.
— А бе, баба ми ритна камбаната.
— Кофти работа…
— Тъй си е, ама тя нали си беше стара? Май беше навъртяла шейсетака. От един месец лежеше в болница, щото си счупи крака. И я затрила някаква ем… ембола ли, нещо такова. Сега мама разправя, че трябва да я погребваме с ритуал.
— Жалко, че ще изтървеш бурята, мой човек.
— Жалко, я! А бе, ти чудил ли си се к’во е?
— Кое, бе?
— Ами да умреш?
Вени вдигна рамене.
— Що да му се чудя? Като остарееш или те размаже бус, пукваш си. Край на всичко. Нищо не можеш да направиш.
Това повтаряше и баща му: „Хлапе, раждаме се, живуркаме, умираме. И толкоз.“
Понси си тръгна, а Вени отиде да провери кои от мрежите работеха въпреки бурята. За него не означаваше нищо новината, чута два часа по-късно, че изтръгнато от вятъра дърво се стоварило върху бус и убило деветима от пътниците.
Скоро обаче научи, че един от загиналите е единадесетгодишният Понси Уилямс.
Толкова отдавна се познаваха, не му се вярваше, че Понси вече го няма. Нямаше никакъв смисъл. Как е възможно да се случи? Не беше честно. Не беше правилно.
Вени си лежеше проснат по гръб и погледът му се рееше по неприятно сивата неравна боя на тавана, през чиито пукнатини прозираше повърхността на конвейерно произведените плочи. Вятърът виеше навън като чудовище от холошоу. Никакъв бейзбол повече, никакво отмъкване на близалки от магазинчето на дъртия Джърси, никакви опити да си свалят порно на дисковете въпреки блокажа. Поне нямаше да върши тези неща заедно с Понси. Не му се вярваше да е истина. Сигурно сънуваше. Сутринта ще се събуди, а Понси ще го чака на спирката, нахлузил тъпанарската си лилава тениска — подарък от някаква леля.
А вятърът стенеше и блъскаше по къщата, размяташе по улицата контейнерите, където оставяха отпадъците за рециклиране, събаряше свирепо дърветата и когато затихна на зазоряване, Понси още си беше мъртъв.
И така щеше да бъде винаги.
Малкото зверче пак мина през лъчите на сензора, вратата изсъска и Силк се опомни. Този път въздъхна с облекчение.
Ако човек е християнин, мохамеданин или се е захласнал по друга вяра, изобщо ако си пада по детските залъгалки, не му пука дали ще умре. Имаше дори хора, които си представяха, че после ще им е по-добре, ще ударят голямата печалба. Но Силк не си хабеше времето и силите за дълбаене в мистиката. Ако какъвто ще да е бог се занимаваше със света, той или имаше твърде скапано чувство за хумор, или пък беше страхотен мърльо, съдейки по ставащото поне в тази галактика. Върховен късмет е да извлечеш някаква радост от животеца. Тъкмо си помислиш, че ти върви като по вода, и космическият пръст ти се забива в гъза, както стана с Понси. И с Мак. Майната му на всичко, майната му и на Господ, ако съществува и нарочно върши всичко това, а пък уж може да не го допусне! Силк изобщо не успяваше да си представи що за чудо трябва да е милосърдието според побърканите фанатици, но приказките им намирисваха на гнило.