Втора беше стандартната класа. В състезанията се допускаха само най-обикновени арбалети с прости мерници. Поради извънредно строгите ограничения в тях би могъл да участва и всеки опитен войник от четиринадесети век.
А Силк беше майстор на полевия многобой. Неговите правила бяха като в състезанията със спортни лъкове — мишените се разполагаха последователно на различно разстояние, от двадесет и пет до сто и петдесет метра. В многобоя нямаше ограничения за силата на арбалетите и те приличаха на предшествениците си не повече, отколкото магнитно-левитационен влак на волска каруца.
Основната ложа на неговата играчка беше от японска найгрокерамика — стандартно изпълнение на „Колер“, но олекотена за равновесие и с омекотител от ортогел на приклада. Самият лък беше от пресукани карбонексови нишки, формовани под високо налягане и допълнително струговани с микроскопична точност. Тетивата представляваше синтетична паяжина, увита около основа от сплетени полимери. Захранваният с батерии механичен ударник „Ауел“ бе допълнен и с ръчен спусък за онези, които изпитват нужда сами да зареждат оръжието си, също и за разсеяните, оставили акумулаторните батерии да се изтощят. Арбалетът имаше сила на опъване четиридесет килограма плюс-минус двадесет грама на морското равнище и при относителна влажност петдесет процента. Имаше и холоприцел „Таско“, опростен вариант на системата, прилагана в космопортовете за приземяване на суборбитални кораби. При състезания и тренировки се използваха едни и същи стрели — основа от титан, връх и накрайник от неръждаема стомана, а перата бяха от възстановяваща формата си пластмаса.
В такъв вид съвременният арбалет беше точен почти като огнестрелно оръжие. Цялата система струваше повече от заплатата на Силк за два месеца. Още не можеше да мечтае за сериозно представяне на олимпиада, но след година-две и тренировки до побъркване — кой знае… Ако денят му беше добър, можеше да надстреля когото и да било на Хаваите. Само Кофи го притискаше от време на време. Както и проклетото пуберче от Оаху, но Силк вече подозираше, че си има работа с полуандроидче. Хлапето още беше на шестнайсет, но научеше ли се на търпение, щеше да остави далеч зад гърба си всеки друг на цялата планета.
Силк постави мишената си в рамката. Е, все някой ден и енергията ще се разпредели поравно навсякъде и тогава край с Вселената. Защо да се гризе отвътре заради бъдещето? Важно е какво става днес. Виж какво се случи с онази совалка, тъпкана с туристи от другите планети — едва ли някой се е събудил сутринта с мисълта, че това е последният му ден.
Обикновено той не си падаше по сравненията и метафорите, но ако някой би решил да се заяде с него, сигурно щеше да каже, че животът му е като стрелбата с арбалет — точен, под контрол, право в целта. Всичко си е на мястото и върви както трябва, съвсем логично и разумно. Беше като стрела в полет, която още не е достигнала горната точка на дъгата и се е устремила напред.
Вървеше по грижливо окосената трева към стометровите мишени. Забеляза, че вятърът се е позасилил. В небето имаше само няколко облачета, но трябваше да внимава с тях. Сенките играеха лоши номера в прицелването дори с поляризатор на светлината.
Постави и последната мишена и се върна на стрелковата линия. В полевия многобой се започваше с най-далечните мишени. Така уж трябваше да се имитират условията в истинска битка, но това вече звучеше твърде изсмукано от пръстите. В свят, където повечето болести бяха премахнати и злополуките си оставаха втората основна причина за смъртта след старостта, отношението към убийствата беше крайно наежено. В момента Кофи гледаше някакво забавно холошоу само защото Силк беше единствен на стрелбището. Появеше ли се втори, мъжагата веднага щеше да се захване със задълженията си на отговорник. Пострадаше ли някой случайно, част от вината щеше да падне върху Кофи — или би отнесъл тежка глоба, или би поседял зад решетките заедно със смотаняка, пуснал злополучната стрела. Самият Силк одобряваше системата. Когато разпределяш отговорността върху повече хора, всеки внимава и първо мисли, вместо да прави глупости. На него му се наложи да мине тримесечен курс, преди изобщо да го допуснат до истински мощен арбалет.