Скоро щастливите пътници и посрещачи се изнизаха от чакалнята, но той изчака половин час, за да се увери, че обектите не са се опитали да го заблудят с прекалено бавене някъде наоколо. Накрая вече знаеше, че не са пристигнали с този полет.
Докосна контролния сензор на слушалката в ухото си и произнесе безмълвно номера на Плъхчо, уловен от миниатюрния микрофон, залепен за горното копче на ризата му. Въпреки нищожните размери на устройството чу гласа на дребосъка ясно и отчетливо, звучеше почти нормално заради засиления басов регистър.
— Слушам.
— Тук няма нищо — каза Кинг.
— И при мен. След четвърт час ще кацне една бракма, дето спира на всяко градче от Орегон до Сан Луис Обиспо.
— Ще се срещнем на изхода. Край.
Кинг превключи на изчакване. Не се налагаше да излиза от комплекса на летището, само мина край няколко големи херметично затворени прозореца по пътя към другия терминал. Навън нощта за пореден път губеше безнадеждната битка с електричеството — всичко беше осветено ярко почти като през деня. А някога мракът бе властвал неоспоримо, бе покривал с наметалото си Земята. Е, пак ги е имало звездите и Луната, също и бледите проблясъци на самата планета — пламтящи вулкани, мигновени мълнии, огньовете на Свети Елм, танцуващи над океаните. Блещукали са разни твари под водата и буболечки из въздуха, мъждукали са гниещи пънове или пък е избухвал случайно подпалил се блатен газ… но всичко е било твърде немощно, за да се пребори с тъмата. Кинг бе обикалял из места като Хана, където градските светлини не пречеха да се различат всички съзвездия по небето, само че те ставаха все по-малобройни с всяка година. На върха К-2 се мъдреше винаги претъпкан нощен клуб, заливащ околните планини с неоновото си сияние. Антарктида можеше да се похвали с популярното из целия свят селище на име Студоград, обитаван постоянно от поне четиридесет хиляди кретени. Курортът в Гоби се простираше по брега на петдесеткилометрово изкуствено езеро, имаше си Дисниленд и почти седемдесет хотела. Ярката стрела на времето продължаваше неуморния си полет и тъмното минало беше обречено да изостава. Както винаги.
Имаше още около час до пристигането на първия маг-лев, заслужаващ вниманието му. Плъхчо вече бе пръснал хора на две гари преди и след Ел Ей, а Кинг щеше да поеме главния терминал. Знаеше, че няма друг избор, освен да заложи капаните си и да чака, и все пак недоволството напираше в душата му.
Търпение, напомняше си всяка минута. Само търпението може да помогне.
— Ще бъдем в Лос Анджелис след четиридесет и пет минути — промълви Силк.
Данър кимна.
Въпреки твърде задоволителното преживяване само преди няколко часа, той усещаше как нагонът отново започва да буйства в кръвта му. Опита се да се пребори със себе си, макар и да не упорстваше прекалено, и накрая си каза: „Какво пък толкова, по дяволите?!“
— Дали не би се отбила с мен до онзи край на салона?
Тя го изгледа и след миг погледът й стана по-твърд.
— Не мисля, че…
Силк кимна разбиращо, понечи да се обърне и краката им се докоснаха. Сякаш го разтресе токов удар, кожата му настръхна, дори косъмчетата по врата му се изправиха. Господи!
Тя май почувства същото, защото ахна.
Мигът се проточи непоносимо.
— Ох… Да вървим — тихичко промълви жената.
Скочи и така се забърза между седалките, че той трябваше да подтичва след нея.
23
При съвременното състояние на технологията за изработване на фалшиви идентификатори от какъвто и да е вид Кинг лесно би убедил служителите на гарата, че е от полицията, но нямаше нужда да го прави. Стоеше на перона и се стараеше да изглежда като обикновен гражданин, очакващ възлюбената си, както видя да се държат други само преди час на претъпканото летище. Наоколо имаше стълпотворение и никой не му правеше забележка, че стои твърде близо до линията на пристигащия влак. Дори в тези времена — сравнително спокойни и преборили се с масовото притежаване на оръжия — властите продължаваха да се безпокоят от отвличане на въздушни машини. Само че беше направо невероятно да хрумне някому, че би могъл да посегне на маг-лев. Разбира се, според Кинг по света се намираха прекалено много скудоумници, дори те обаче биха се стъписали от очевидно натрапващия се въпрос — а какво да правят, след като превземат влака? Затова никой не смущаваше съня на железопътната управа. Тези влакове бяха неделими от тласкащата ги магнитна система на релсите и извън нея просто нямаше какво да ги задвижи. И макар на летищата и космодрумите скенерите за оръжие да си оставаха традиционна част от оборудването, по гарите бяха просто немислими. Машини проверяваха само багажа за бомби. Все пак не биваше да се пренебрегва вероятността за появата на някоя нова терористична организация, колкото и да беше малка.