Чернокожият в момента Кинг се усмихна. Не му се вярваше извънземната агентка и временният й сподвижник да са понесли взривни устройства.
Платформата под краката му затрептя от вибрациите на наближаващия влак. Аеродинамичната предница на композицията заблестя под светлините на гарата. Кръглият титанов нос беше малко издраскан и въпреки това сияеше ослепително. Влакът забави съвсем безшумно движението си. Гасителите на магнитното поле край линията предотвратяваха отмъкването на случайни парчета стомана или желязо, изтръгнати от джобовете или ръцете на посрещачите, както и съсипването на чувствителни компютърни схеми наблизо. Естествено, самите влакове също бяха защитени. Кинг знаеше, че когато тази транспортна система била още в етапа на експериментите, линиите буквално се задръствали от метални боклуци — привлечени случайно от магнитното поле или метнати към релсите от злонамерени идиоти. Още се разправяха истории за литнали във въздуха велосипеди, за спрели електронни часовници на цели квартали от линиите, за пръснали се на парчета свръхпроводящи двигатели заради минал на половин километър влак. Всяка технология създаваше главоболия, докато излезе от пелените. И атомните електроцентрали в началото произвеждали ужасяващи количества радиоактивни отпадъци, а първите междузвездни кораби понякога просто не излизали отново в нормалното пространство. Такава беше цената на цивилизацията. Историкът Кинг се захласваше по тези подробности. Истината беше и несравнимо по-интересна, и по-чудновата от всякаква измислица.
Остави ума си да се рее още малко, докато влакът спираше. Спомни си какво казал генерал Джон Седжуик, командвал войските на Севера в битката при Спотсилвания, когато огневата линия на южняците се намирала на седемстотин-осемстотин метра от тях: „Ей, войници, какво се гушите? Ами че онези не могат да улучат и слон толкова отдалеч…“ Това били последните думи в живота му.
Загладеният метален червей замря най-после и от изходите незабавно се изсипаха тълпи. Кинг си избра място, край което трябваше да минат всички пътници, за да стигнат до залите на гарата. Плъхчо дебнеше от другата страна на влака за изненадващи ходове на обектите.
Потокът от хора се точеше край него, някои бяха посрещнати, други — не. Същинско многокрако чудовище, тътреща се стоножка с безброй глави…
Ето ги!
Кинг се постара да не направи дори най-лекото внезапно движение, безучастната гримаса на лицето му не се промени нито за миг. А така му се искаше да се ухили до уши, да тържествува от победата… Но засега това беше само първата стъпка към целта, до този момент прекалено често си пречеше сам, за да си позволи отново самонадеяност. „Помни на какво са те учили, действай по правилата.“ Все се намираше по някой майстор, улучващ слон и отдалеч.
Не пожела да се изложи на риск, защото шпионката можеше да го разпознае и с такава маскировка, макар че вероятно не очакваше да се натъкне на него тук. Обърна се и тръгна към вътрешността на терминала, сякаш беше естествена част от гъмжилото, а обектите вървяха трийсетина метра зад него.
Щом влезе, Кинг се дръпна полека надясно и застана до широката врата. Образува се човешки водовъртеж, защото някои посрещачи чакаха тук. Множеството се скупчи още по-плътно, агентката и Силк трябваше да си пробиват път и едва ли щяха да обърнат внимание на още едно докосване между многото в блъсканицата.
Когато мъжът мина до него, Кинг пристъпи зад гърба му и натисна бутона, освобождаващ пружината на буталото. Едновременно с това бутна с хълбок някакво момиченце и то се блъсна в Силк, като почти го събори.